Звънчето на вратата на фоайето издрънчава и поглеждам нагоре към младия мъж с черен пуловер и джинси, който влиза и се отправя към рецепцията.
Слизам от високия стол и се изправям. Винаги съм нервна, когато дойдат клиенти толкова късно. Мотелът е разположен край стара магистрала, по която не минават много коли, нито пък има кой знае какво осветление. Повечето хора се придържат към междущатската особено щом се стъмни както сега, а онези, които не го правят, ме озадачават.
Но хей, работата си е работа.
— Здравейте. — Усмихвам се. — Добре дошли в „Сините палми“.
Той пристъпва към плота и усмивката ми помръква, щом виждам огромното крило, татуирано на врата му, заедно с думите „Дяволът не спи“, изписани с черно мастило. Районът е доста консервативен. Едва ли е местен.
— Здравейте. — Той среща очите ми, но само за секунда. — Колко свободни стаи имате?
— Ъм… — Поглеждам към закачалката и преброявам ключовете, за да съм сигурна. — Шест — казвам му.
Той кимва и посяга към задния си джоб за портфейла, предполагам.
— Ще взема пет. За една вечер, моля.
Пет? Не мога да си спомня някога да сме били толкова близо до Няма свободни места, откакто дойдох тук. За какво са му тези стаи?
Не че се оплаквам де. Имаме нужда от клиенти.
„Сините палми“, собственост на приятелката ми Дани и семейството ѝ, се намира на почти изоставен път, а новата междущатска магистрала, построена преди двайсет години, доста затруднява работата тези дни. Единствените хора, които знаят, че сме тук, са жителите на града, техните роднини, които им идват на гости, и мотористите, които търсят по-автентични преживявания, като карат по старите магистрали.
Но пък се радвам, че дойдох да помагам. Дани от години ме моли да я посетя, и прекарването на още едно лято с нея си е направо завръщане в миналото. Двете спечелихме стипендии за летен лагер, когато бяхме на дванайсет, и поддържаме контакт от разстояние оттогава. Винаги съм искала да сравня мястото, откъдето идват много от нейните шантави и секси истории, с представата си за него.
Клиентът ми подава личната си карта и аз я вземам.
— Благодаря — казвам и я опирам на клавиатурата, за да регистрирам стаите.
Вратата внезапно се отваря отново, звънчето издрънчава и чувам изреваването на настойчив глас:
— Искаме храна!
Поглеждам нагоре, виждам три жени, застанали на вратата, и забелязвам още няколко отвън. Не виждам никакви други мъже. Очите ми се плъзгат по облеклото им и в сравнение с него дрехите на сестра ми, с които работи в „Куката“, изглеждат твърде скромни. Прически, грим, обувки на токчета…
Стрелвам клиента с поглед и виждам как примигва дълго и настойчиво, изглежда раздразнен. Преглежда менютата, натъпкани на дъската за обявления, и взема няколко от различни места.
— Тези ресторанти доставят ли храна? — пита, слага ги на плота и изважда пачка банкноти от портфейла си.
— Аха, всичките.
Той протяга менютата и парите, а една от жените дотичва и ги грабва от ръцете му.
— Искам касови бележки и ресто — нарежда ѝ, без да я погледне.
Тя прави физиономия зад гърба му и после изчезва навън заедно с останалите.
Чувствам се длъжна да го предупредя. Това място има неписани правила за поведение и Дани е доста строга с нарушителите. Дълго време им се разминавало, но сега градът иска да развие парцела. Приятелката ми няма желание да им дава извинение да съборят мотела.
— Това място е доста тихо, ориентирано към семействата — казвам му, докато бавно набирам името и адреса му. — Купоните не са разрешени, така че за ваше сведение…
Той ме поглежда, а в тъмните му очи с цвят на сандалово дърво се чете нещо като веселие.
— Това са сестрите ми — казва.
Потискам усмивката си и се съсредоточавам отново върху работата. Да, бе. Ако тези са му сестри, тогава аз съм майка му.
Но определено изглеждаше подразнен от тях като истински брат, предполагам.
Оставям ключовете на плота — със старомодни заоблени диаманти вместо ключодържатели — и разпечатвам договора, за да го подпише.
— Басейнът затваря в десет — казвам. — Ледът и автоматите за напитки се намират между двете сгради, а там има пералня на самообслужване. — Поглеждам към него и посочвам зад гърба му навън. — Рецепцията работи денонощно. Ако ви трябва нещо, кажете ни. Общо двеста и осем долара и четиресет и два цента, моля.
Но докато слагам химикалката върху договора и чакам отговора му, виждам, че изобщо не ме слуша. Взира се в неоновия надпис на стената от дясната си страна и цитата, изписан с ръкописен шрифт…