Е, те изобщо не приличат на нас двамата с Били…
Строгото му изражение се стопява в лека усмивка и той внезапно се втренчва в надписа, а на лицето му са изписани учудване и объркване, като че ли в главата му се върти спомен. Поглеждам отново към надписа, обсебеността на Дани от деветдесетарската музика е моето проклятие това лято. Цитатът е от песен на Шерил Кроу, никога не съм питала Дани какво означава, защото тогава тя щеше да ми пусне песента, а аз щях да страдам.
— Господине? — казвам.
Той примигва, обръща се към мен и известно време все още изглежда дезориентиран.
— Добре ли сте?
Отърсва се и отново отваря портфейла си.
— Колко ви дължа?
— Двеста и осем, запетайка, четиресет и два — казвам му.
Той ми подава три стодоларови банкноти, имаме табела, според която не приемаме по-големи от петдесетдоларови, но забелязвам изнервящото количество пари в портфейла му и не искам да го дразня повече. Вземам ги и изваждам рестото.
Мъжът потропва по плота, докато чака, и аз осъзнавам, че е в ритъма на Разстоянието от „Кейк“, което Дани е пуснала на колонките във фоайето.
— О, не правете така — шегувам се и му подавам рестото. — Ще окуражите собственичката. Опитвам се да я убедя, че музиката ѝ прогонва клиентите.
Той взема парите и ме поглежда.
— Деветдесетарската музика е най-добрата. Тогава хората казваха истината.
Извивам ъгълчето на устата си, без да споря повече. Явно е пил същите степчета като нея.
— Благодаря — казва и взема ключовете.
Връщам му личната карта и гледам как си тръгва. Вече навън, раздава неохотно ключовете за стаите на дамите и след миг всички се насочват натам. Почти се изкушавам да отида до прозореца, за да видя дали ще отиде при някоя от тях. Или при пет от тях. Много любопитно.
— Това клиент ли беше? — пита Дани зад гърба ми, обръщам се назад и я виждам как влиза в офиса. Апартаментът ѝ, където живее заедно с баба си, се намира точно отзад, така че е лесно да изтича да я нагледа, когато се наложи.
— Аха — казвам ѝ. — Взе пет стаи за тази вечер, освен това пътува с поне половин дузина жени, така че успех с нощната смяна.
Тя изсумтява, приближава се и взема договора.
— Тайлър Дърдън? — прочита името му, присвила очи зад очилата си.
Кимвам и махам самотен кестеняв косъм от карираната ѝ риза. Тя дори се облича в стила на деветдесетте.
— Не му ли взе личната карта? — Прави физиономия. — Това име е фалшиво.
— На личната му карта пишеше Тайлър Дърдън — отвръщам. — Защо мислиш, че е фалшиво?
— Тайлър Дърдън е главният герой в Боен клуб — изплюва, все едно съм идиотка. — Най-добрият филм от деветдесетте и една от най-хубавите книги на света. Обезпокоително е, че не го знаеш, Джордан.
Разсмивам се и клатя глава. Тя може да е само с една година по-голяма от мен, но интересите ни са на светлинни години разстояние.
Боен клуб.
Усмивката ми се стопява, свеждам очи и се обръщам към компютъра. Гледала съм филма, но не съм запомнила името. А го гледах сравнително скоро, с Пайк…
Преглъщам, гърдите ме стягат. Проклятие. Справях се толкова добре през последните няколко седмици и насочвах вниманието си другаде, за да не мисля за него. В началото беше трудно, но ставаше по-лесно с всеки ден, в който не го виждах. Беше правилно, че си заминах по този начин.
Но понякога се появява в главата ми, когато правя сос за такос за Дани по време на дълга съботна смяна или когато чуя някоя песен, или когато видя дъждобрана си с калта по него от времето, когато двамата се мотаехме заедно. Не съм палила никакви свещи, защото не знам какво да си пожелая, когато ги духна.
Да си пожелая да се чувствам както когато бях с него, отново му дава власт над мен, но дълбоко в себе си знам, че това е всичко, което искам наистина.
Отново да се чувствам толкова добре.
Просто ще трябва да бъде с някого другиго.
— Е… — Дани издърпва още един висок стол. — Есенните ти занятия не започват ли скоро?
Кликвам върху играта на „Фрий Сел“ и избягвам погледа ѝ.
— Аха.
Тя чака да чуе още нещо, но не съм сигурна какво да ѝ кажа. Парите ми дойдоха, така че семестърът е платен и имам достатъчно, за да си наема апартамент, но ми изглежда почти като стъпка назад. Когато си тръгнах, той звъня, но след няколко дни престана и оттогава няма нищо.
Със съжаление си признавам, че твърде често се чудя какво ли прави, дали излиза с някоя, дали му липсвам…
Ако се прибера у дома, може да го срещна случайно. Как ли ще се почувствам тогава?