Гордея се със себе си, че успях да остана далеч от него, но все още се срамувам от това, че е в главата ми и не е изчезнал. Не съм го преодоляла и докато не духна свещичка и нямам по-добро желание, което да си намисля, все още не е време да се връщам. Страх ме е.
— Нали знаеш, че можеш да останеш завинаги — продължава Дани. — Сериозно. Колежът ми изобщо не е лош. Можеш да се прехвърлиш.
— Благодаря — казвам ѝ. — Но трябва да се върна. Знам, че е така. Просто отлагах да мисля за това.
— Не искаш да го виждаш.
Срещам очите ѝ, а очилата с черни рамки отново са паднали на носа ѝ.
— Не искам да бъда онази, която бях, когато заминах — пояснявам.
— Не си. — Тя обляга лакът на плота и подпира брадичка върху дланта си. — Позволено ти е да страдаш. Но това не те спря да продължиш напред — отбелязва. — Само те направи по-силна. Не си му се обаждала, освен това се забавлявахме. Не провали лятото ти, защото ти не му позволи.
Аха. Натряскахме се на езерото, куфяхме на лоша музика, докато карахме из града кабриолета ѝ „Понтиак Сънбърд“ от 92-а и купонясвахме около басейна тук. Посмях се.
— Освен това не е като да ме е потърсил, така че… — казвам ѝ. — Предполагам, че и двамата знаехме, че е временно. Просто забежка. Той беше прав.
Забежка.
Забавна история, за която ще се сещам, когато вече не го обичам, и ще оценявам само хубавия секс, който правехме.
Усещам погледа ѝ върху себе си, защото тя знае, че се самозалъгвам, но като добра приятелка ме оставя да се отдам на заблудата си. Понякога имаме нужда от лъжи, за да оцелеем, защото истината боли твърде много.
Може би все пак идеята да се прехвърля, не е толкова лоша.
Изправям се.
— Трябва да сложа хартия в принтера — казвам ѝ.
И без да я поглеждам, отивам в задната стая и примигвам, за да пропъдя сълзите, преди да ги види. Няма да плача. Все пак не мога да се крия вечно тук. Нортридж е моят дом, семейството ми е там и в един момент ще трябва да се върна. Мога да го направя.
— Здравейте — чувам напевния глас на Дани. — Добре дошли в „Сините палми“.
Засмивам се на себе си. Сините палми са няколко неонови дръвчета отвън, които не са истински и определено не са характерни за Вирджиния. Но ми харесват тропическите цветове в мотела, ретро розовото и синьото и старомодният плажен чар. Може да няма удобствата на по-големите хотели, но е уединен, чист и носталгичен. Има характер.
— Ъм, благодаря — казва мъжки глас. — Ъм…
Отварям шкафчето и вземам топ хартия, а приглушените им гласове се носят из фоайето. Надявам се да му трябва само една стая, защото този път всичко е пълно.
— Джордан Хадли? — казва Дани по-силно, като че ли повтаря неговите думи.
Застивам с хартията в ръка пред все още отвореното шкафче.
— Аха — казва мъжът и аз се приближавам внимателно до рамката на вратата, за да чувам по-добре. — Извинете, че ви безпокоя. Тук ли е? Казаха ми, че работи в мотел в района, и вече съм проверил почти всички.
Вената на врата ми започва да пулсира, а дишането ми става плитко и накъсано.
— А вие сте? — пита го Дани.
— Пайк Лоусън — отвръща. — Неин приятел.
Ръцете ми омекват и едва не изпускам пакета хартия.
— Пайк… — повтаря тя. — Също като в Бъфи, убийцата на вампири?
— А?
— Култовата класика от 1992 година? — обяснява Дани. — Люк Пери? Във филма се казва Пайк?
Обикновено бих се разсмяла на словесната ѝ диария, но сега главата ми се замайва, а стомахът ми прави салто. Той е тук? Наистина е тук?
След миг тишина Пайк отново пита:
— Е, тук ли работи Джордан? Трябва да я видя.
Звучи уязвим, гласът му ме кара да осъзная, че ми е липсвал дори повече, отколкото си мислех.
Но някъде вътре в мен силата ми нараства и аз изпъвам гръб, готова да му покажа, че не смятам да се крия от него. Не знам защо е дошъл, но ако отново се опита да изисква разни неща от мен, както когато исках да се върна при баща ми, не смятам, че ще ми бъде трудно да му се опълча. Няма да ми казва какво да правя.
Без значение колко се опитва.
Излизам иззад ъгъла, пристъпвам във фоайето и виждам Пайк, застанал от другата страна на рецепцията. Погледът му веднага се устремява към мен.
Той вдишва и само се втренчва в мен, а тялото му е сковано.
Оглеждам черната му тениска и силния му тен, като че ли цяло лято е работил навън, а сърцето ми подскача при вида на пронизващите му, топли лешникови очи и големите му ръце, които са ме повдигали и носили толкова пъти. Изглежда по-висок, но знам, че не е пораснал, разбира се.