Усмихвам се в съгласие. Тя внимателно поставя касетката на „Гъне“ обратно в кутийката ѝ и изважда тази на „Деф Лепард“.
— Може ли? — пита и сочи към касетофона.
Засмивам се тихо и превключвам на по-висока предавка, докато фучим по пътя.
— Давай.
Изслушваме две песни по пътя към къщи, влизаме в града и минаваме по краткия път през железопътния мост над реката отдясно.
— Иха, виж това — казва тя.
Забавям пикапа и следвам погледа ѝ надясно, през пасажерското място, където виждам, че реката значително се е покачила. Вместо нормалните шест метра разстояние между моста и реката водата сега е придошла на косъм от конструкцията. За щастие, дъждът намаля, така че не би трябвало да се покачва още.
Отново натискам газта, за да ни закарам вкъщи.
— Беше забавно — казва тя. — Имам предвид днес.
Вдигам вежди и я поглеждам.
— Имам предвид… — Примигва и се поправя: — Не че беше забавно. Имам предвид, надявам се да не си изостанал от графика и не си изгубил пари, но… — Вдишва и издишва, обръща очи отново към прозореца. — На няколко пъти почти се почувствах, все едно животът ми е в опасност.
Звучи твърде доволна от този факт, а по тона ѝ разбирам, че се усмихва.
— И това е забавно? — питам я.
Тя обръща поглед отново към предното стъкло и свива рамене, а ъгълчета на устата ѝ се разтеглят от вълнение.
Засмивам се.
— Аха, беше забавно. Благодаря за помощта. Ще се постарая да ти кажа кога се задава следващата буря, за да се включиш в екшъна.
— Страхотно.
Продължавам надолу по магистралата и навлизам в нашия тих град, обръщам наляво и след това завивам рязко вдясно към квартала, доволен за пръв път днес. Тя е добро хлапе. Надявам се Коул да не прецака нещата, защото вече виждам, че това момиче ще бъде добра майка и помощничка, която ще изгражда съвместния им живот, вместо да го изцежда.
И поради някаква причина съм доволен, че се е забавлявала днес. Никой в семейството ми не прояви особен интерес към това, с което си изкарвам хляба, нито пък се гордееше с него. Майка ми ме обича, разбира се, както и баща ми, преди да почине, но те толкова настояваха да отида в колеж, което беше и планът, преди да се роди Коул.
Винаги е било разочарование за тях това, че останах в града и започнах работа, за която си мислеха, че изисква повече мускули, отколкото мозък.
Когато основах „Лоусън Констръкшън“ — собствената си компания — и построих дома си, все още гледаха на мен така, като че ли искаха да постигна повече, но знаеха, че е безсмислено да казват каквото и да било. Отказаха се.
Не че мразеха онова, с което се занимавам, или пък бяха недоволни от мъжа, в който се превърнах. Просто оплакваха изгубените възможности и все още се тревожеха за щастието на сина си. Онова, което не разбираха обаче, беше, че вече имам собствен син и че неговото щастие е на първо място.
Освен това обичам много неща в работата си. Всеки ден прекарвам по няколко часа на свеж въздух, на слънце, правя упражнения… Животът ми е хубав. Спя спокойно през нощта. Хубаво е да видя, че още някой се радва на това също като мен.
— Сега вече денят ми е провален — казва Джордан. — Нищо няма да е по-хубаво от това.
— От кое? — отвръщам. — Да се наквасиш в дъжда?
— И да си играя в калта.
Ухилвам се и клатя глава, докато вкарвам колата в алеята.
— Това не е игра в калта.
Тя се обръща към мен.
— А, имаш предвид окалване? Затова ли пикапът ти изглежда толкова мръсен?
Засмивам се, изключвам двигателя и поглеждам към нея.
— Хлапе, ако различаваш цвета на боята, значи не използваш пикапа си правилно. Схващаш ли?
Тя завърта очи и отваря вратата. Двамата скачаме долу и се отправяме към верандата.
Като се замисля, ако не ѝ е било неприятно да се намокри и изцапа днес, вероятно окалването ще ѝ хареса. Не съм го практикувал отдавна. Пикапът ми изглежда мръсен само защото не го мия. Това не е естествено.
— Водил ли си Коул? — пита тя, докато изкачва стълбите.
— Аха, няколко пъти, когато беше малък.
Пресягам се и отварям вратата, преди да стигне до нея, и я задържам, за да мине първа.
Но тя се обръща и поглежда нагоре към мен, преди да влезе вътре.
— Защо не ни заведеш двамата следващия път, когато ходиш? — предлага. — Само че искам аз да карам. Не се отнасяш твърде собственически към пикапа си, нали?
— Не. Пикапите са направени, за да се злоупотребява с тях. Ще ти го дам. Обаче ще си сложа колана.