Тя се усмихва леко и се вглежда в мен за миг, а по лицето ѝ преминава нещо, което не мога да разчета. Аз ли казах нещо?
Поглеждам я за кратко в отговор и забелязвам акварелния цвят на очите ѝ. Среднощно синьо, което изсветлява с приближаване до зеницата. Отмествам поглед и прочиствам гърло.
— Джордан! — внезапно ревва Коул от горния етаж. — Вкъщи ли си, скъпа? Ела тук!
Отново срещам погледа ѝ, а тя се отдръпва и ми отправя кратка извинителна усмивка.
— Трябва да се приготвям за работа. Благодаря, че ми позволи да ти помогна днес.
Кимвам, но оставам в рамката на вратата и наблюдавам как тя прекосява всекидневната и изчезва нагоре по стълбите. Докато зяпам след нея, ме завладява странно чувство.
Как ли се държи, когато е с Коул? Как ли се държи той, когато е с Джордан? Отнася ли се добре с нея?
Стоя до входната врата, чувам затварянето на вратата на стаята горе и знам, че тя е там с него. Внезапно усещам, че въздухът в къщата натежава. Толкова плътен и застоял, че не мога да дишам. Не искам да влизам, независимо колко силно се нуждая от сухи дрехи.
Зарязвам ключовете на масата вляво, където виждам, че лежи ключът на фолксвагена ѝ. Вземам го и излизам навън, като затварям вратата, преди да се насоча обратно по стъпалата към верандата към гаража от дясната страна на къщата.
— Да нямаш гости? — чувам да вика някой.
Поглеждам натам и виждам Кайл Крамер да стои на предната си веранда с чаша кафе в ръка, скрит от дъжда, който се е превърнал в лек ръмеж.
Вдигам брадичка, за да покажа, че съм го забелязал, но не отговарям. Никога не съм го харесвал и не съм се опитвал да се сприятелявам с него. Което би трябвало отдавна да е забелязал.
Но не ми пука. Само като го видя, и се дразня. Няма нещо определено в него, което да мразя. Просто малки неща, които са се натрупвали през годините. Как се държеше с жена си. Как ѝ изневеряваше и никога не се прибираше. Как си запази къщата след развода и я натири да живее с децата в някакъв апартамент. Как постоянно наема детегледачки, когато децата са при него за уикенда.
Е, кой знае? Може би той се е опитал да получи попечителство, а тя му е изневерила първа. Никога не знаеш какво се случва наистина в нечия къща. Вижте например мен и начина, по който беше отгледано хлапето ми в края на краищата. Кой съм аз, че да го съдя?
Но все пак не го харесвам. Мисли си, че бялата якичка и триатлоните му го правят герой.
А сега звуча, като че ли му завиждам. Страхотно.
Набирам кода на панела отстрани на гаражната врата, отдръпвам се назад и изчаквам да се отвори. Не държа кола вътре, така че разполагам с достатъчно място, за да го използвам като работилница.
Имам инструменти, компресор за въздух, допълнителен хладилник, няколко тезгяха и цяла маса, пълна с части от коли, които просто съм зарязвал тук през годините. Колата на Джордан е на алеята, но съм сигурен, че ще ми трябват някои неща от тук, щом ѝ отворя капака. Коул се справя нелошо с автомобилите, но знам, че за да я върнем в движение, ще трябват пари, а те нямат такива. Поне мога да я отворя, за да видя колко е зле положението.
— Здрасти, пич.
Поглеждам през рамо и виждам Дъч да се приближава по алеята. Преоблякъл се е в сухи дрехи и носи бира в ръка. Не е необичайно. Знам, че държи хладилна чанта в ремаркето на пикапа си.
— Здрасти. — Изхлузвам все още мократа тениска през главата си и я хвърлям на тезгяха. Изваждам изпод масата крик, излизам от гаража и се насочвам към избледнелия зелен фолксваген. Дъч взема един от градинските столове и го занася на тревата до колата на Джордан.
— Утре в пет? — пита.
— Аха.
Тъй като днес изгубихме време, знае, че ще искам да започнем рано утре.
— Момчетата мислеха да отскочат до „Граундърс“ по-късно. Да изпият по няколко бири, да послушат музика… — казва ми. — Няма много за правене в това време.
Започвам да работя с гаечния ключ, но поглеждам към Дъч.
— „Граундърс“? Откога ходите там? Да не би „Бедният Ред“ да е затворил?
— Не — отвръща той, свивайки рамене. — Тъкмо разбраха, че в „Граундърс“ работи едно очарователно миньонче.
Поглеждам към него, а той се усмихва и сочи с глава към къщата и обитателите ѝ.
— Млъквай. — Стискам гаечния ключ. — Това е момичето на сина ми. Оставете я на мира.
— Не смятам да правя каквото и да било! — Той вдига ръце отбранително. — Женен съм.
— Не искам дори да я гледате — казвам, изправям се и захвърлям инструмента.
Вярно, аз я заглеждах, но когато се запознахме, не знаех коя е.
Избърсвам ръце в парцала.