Джей оглежда помещението, след което очите му се фиксират върху мен, а в ъгълчето на устата му заиграва лека усмивка. Веднага извръщам поглед, а стомахът ми се обръща.
Опитвам се да се преструвам, че той вече няма значение, но мисля, че знае, че е победил. Трябва да лежи в шибания затвор след онова, което ми причини, но не го прави, защото преди две години бях изплашена и жалка.
Иска ми се някой да му го върне.
И още по-добре, ако този някой съм аз.
Коул се приближава, докато приятелите му се разхождат наоколо и си говорят с хората, които познават. Вдига преградата и идва зад бара, а изражението на лицето му е извинително. Приближава се към мен и обвива ръце около кръста ми.
— Какво правиш? — питам, а ръката ми е увита в кърпата и се намира във вътрешността на чашата, която бърша.
Усещам как свива рамене.
— Не съм те виждал скоро. Липсваш ми.
Засмивам се, издишам и се опитвам да отпусна скованото си тяло.
— Добре съм. Няма нужда да се притесняваш за мен, докато съм на работа.
Той заравя лице в шията ми — и двамата знаем, че просто се тревожи заради това че Джей е тук.
Слагам ръка върху неговата, усещам малкия белег на палеца му и вдишвам чистия му аромат. Изглежда свеж и във форма, доста по-добре, отколкото сутринта. Никой не се отърсва от махмурлука по-бързо от него.
— Знаеш ли, пречи на бизнеса, когато гаджето ѝ се мотае наоколо — предупреждава го Шел, докато се приближава от другата страна на бара и оставя поднос с чаши.
Шел си се представя като собственичката на бара във филма Грозна като смъртта. „Трябва да изглеждаш достъпна, но никога да не си“, такива работи. Проблемът е, че този бар е дупка в малък град, така че бакшишите така или иначе няма да поставят световен рекорд. Независимо дали гаджето ми е тук, или не.
Коул се притиска към шията ми, а аз се усмихвам, защото се чувствам в безопасност, когато съм близо до тялото му. Гласовете на приятелите му се носят наоколо, а нивото на шума в помещението се вдига. Поглеждам към часовника и забелязвам, че е почти полунощ.
Освен това е сряда вечер. Коул е на работа сутринта.
Поемам си дъх и обръщам глава към него.
— Знаеш ли, не можем да си позволим да изгубиш утрешните си работни часове — казвам му.
Ако тази вечер е навън, има голям шанс утре да се обади, че няма да ходи на работа, и да изгуби още пари.
Все още имаме сметки от стария апартамент, които трябва да платим, и аз ще се постарая, но той също трябва да помогне, по дяволите. Ако изгуби още един ден, ще се развикам.
Но той само се взира замислено надолу към мен.
— Не съм глупав, скъпа — уверява ме. — Вече знам всичко, което искаш да ми кажеш, окей?
— И знаеш, че си извадил дяволски късмет, че още не са ти взели книжката, нали? — засичам го отново. „Каране под влиянието на алкохол“ е последното нещо, от което имаме нужда в досието му, а той постоянно предизвиква съдбата.
Особено след онова, което се случи. Как може да е толкова небрежен?
Поглеждам отново надолу към белезите ни и си спомням.
— Какво щях да правя без теб? — казва той, а дъхът му гъделичка ухото ми.
Дръпвам се.
— Сигурно щеше да се переш сам.
Но той само се разсмива и затяга хватката си около мен.
— Съжалявам, че съм загубеняк.
— Невинаги си бил такъв.
При репликата ми той вдига вежда и ме избутва обратно към бара, а на устните му играе самодоволна усмивка.
— Но пък съм добър в някои неща, нали?
Той повдига брадичката ми и се спуска към врата ми, а горещата му уста ме целува и хапе.
По ръцете ми се разпространяват тръпки и аз простенвам:
— Коул…
Добре де. Не си тотално безполезен.
Винаги е успявал да ме накара да се усмихна, освен това се целува добре. Просто ми се ще да го правеше повече вкъщи напоследък. Скоро не ме е докосвал много-много.
А тази вечер пак ще излиза.
Обръщам глава и го целувам, жадувам за връзката помежду ни, но после бързо се дръпвам и го избутвам с усмивка.
— Не тук — скарвам му се.
Обръщам се, вземам няколко бирени бутилки от бара и ги изхвърлям.
— Много съжалявам, нали знаеш? — прошепва в ухото ми. — Не исках да ни изхвърлят от апартамента и да се налага да се местим при баща ми.
Кимвам, сигурна съм, че го мисли. Той е мило момче, виждала съм го в по-добра форма. Сега е паднал в дупка, но пък се застъпи за мен, когато никой друг не си мръдна пръста, така че искам да вярвам, че ще влезе в релси.