Тя въздиша и изръмжава тихо. Засмивам се.
— Виж, аз плащам пицата, окей? Само се увери, че няма от увехналата ти маруля върху моята половина.
— Ха-ха. — Тя отива до хладилника и изважда две безалкохолни.
Аз съм обикновено момче, което си пада по пица с пеперони и може да понесе пица с такос, но не и онази топла накълцана маруля, която слагат върху нея. Джордан може да я запази за себе си.
Разделяме си парчетата в две чинии, но преди да отидем във всекидневната, тя прехвърля купчина зеленилка в моята чиния с помощта на чифт щипки за салата.
— Ъъъ, благодаря.
— Ако си изядеш първо зеленчуците — отбелязва тя, — ще имаш по-малко място за пица. Малък трик, който научих от „Пинтерест“.
Пинтер какво?
— Така ще изядеш по-малко пица — продължава тя — и по-малко калории, така че после стомахът ти ще се чувства по-добре.
Аха, да. Като че ли ми пука за по-малкото калории.
Хубаво. Майната му. Все едно. Отивам до хладилника и вземам соса „Ранч“ от вратичката.
— Не — изтърсва тя и ме спира. — Вече има сос върху нея. Малинов винегрет.
Изправям се и я поглеждам.
Тя само се усмихва и се обръща.
Изваждам две вилици, подавам ѝ едната и занасям чинията и напитката си във всекидневната, а Джордан ме следва.
След като сядам, вземам вилицата и въздишам, преди да се заема със салатата. Спомням си какво казваше майка ми за зеленчуците, докато растях. По-вкусни са, ако ги ядеш на гладно. Значи ще приключа с тях, като ги изям най-напред, както предложи Джордан.
Натъпквам малко в устата си, а горчивият вкус на листата е притъпен съвсем малко от сладкия сос.
— Хубава е, нали? — казва тя.
— Не. — Поклащам глава. — Направо ме убиваш.
Тя се разсмива.
— Е, благодаря, че ѝ даде шанс. Можеш да спреш, ако искаш.
Но аз все пак продължавам. Не е като да нямам нужда от зеленчуци, нали?
И не е като да ги мразя. Обичам варена царевица и… картофи и такива неща. Технически погледнато, са зеленчуци, нали?
— Е, какво гледаш? — пита ме.
Поглеждам към телевизора и осъзнавам, че звукът е твърде намален. Пресягам се към дистанционното и го увеличавам.
— Боен клуб — казвам ѝ.
— Ооо. Родена съм в годината, в която са го правили.
Повдигам вежда, но си държа устата затворена.
Само че извършвам наум изчислението и си спомням, че съм го гледал през последната си година в училище. Така че да, сигурно е права.
Мамка му, остарявам. Като се замисля за всичко в живота ми, случило се, когато тя още не е била родена или е била твърде малка, за да си го спомня. Хвърлям поглед към нея, забелязвам младата ѝ кожа и пълните с надежда очи.
Допреди година е била гимназистка.
Ядем мълчаливо в продължение на следващите два часа, погълнати от един от любимите ми филми. Не знам дали вече не го е гледала, но скоро чинията ѝ стои наполовина празна и забравена на масичката за кафе, а тя е седнала в другия край на дивана, прегърнала краката си, и гледа съсредоточено.
— Карат пушенето да изглежда толкова апетитно — казва накрая, загледана в Марла Сингър на екрана.
— Апетитно?
Тя прочиства гърло и изправя гръб.
— Е, също като Брус Уилис — обяснява. — Мога да го гледам как пуши, по цели дни. Като че ли яде. Яде хубава, сочна…
— Пържола — довършвам вместо нея с разбиране.
— Точно. — Тя ми се усмихва кратко. — Определено го владеят. Като че ли е част от гардероба им.
— Е. — Въздишам, вземам чиниите и се изправям. — Недей да пропушваш.
— Ти пушиш.
Спирам и поглеждам надолу към нея. Пушил съм само веднъж, откакто се нанесоха тук, освен това никога не го правя в къщата. Мисля, че дори Коул не знае, че пуша.
Тя пояснява, вероятно забелязала объркването, изписано на лицето ми:
— Видях остатъка от пурата в пепелника отвън.
Ааа. Продължавам напред към кухнята и пренасям съдовете покрай масичката за кафе.
— В редки случаи, да. Харесва ми миризмата.
— Защо? — Тя става от дивана, взема празните кенчета от безалкохолно и салфетките и ме следва.
— Просто така. — Изчиствам чиниите и ги слагам в миялната. — Дядо ми пушеше, така че…
Изглеждаше ми толкова естествено да започна да споделям, но изведнъж започвам да се чувствам глупаво.
— Така че…? — настоява тя.
Но аз само поклащам глава, затварям вратичката на миялната и пускам машината.
— Просто ми харесва миризмата, това е всичко — завършвам кратко.