— Аз съм в задния двор! — изръмжава тя с напрегнато лице. — На кого му пука как съм облечена?
— На жените им!
Тя извива вежда, а гърдите ѝ се повдигат гневно.
Поглеждам надолу към нея и успокоявам гласа си:
— Жените в този квартал не обичат въртиопашки, които дразнят съпрузите им, разбираш ли? — казвам на чист английски, за да си го набие в главата.
Но тя само се засмива горчиво, като че ли не може да повярва, че говоря сериозно.
— Ооо, не думай. — Кимва и си поема дълбоко дъх, вирва брадичка и ме поглежда нападателно. — Е, ето проблема… Разбирам, че нещата вероятно са били по-различни, когато си бил тийнейджър ПРЕДИ ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТ ГОДИНИ! — отвръща ми.
— Само двайсет, благодаря.
— Но в днешно време — продължава — хората не държат жената отговорна за поведението на мъжа. — Очите ѝ ме пронизват, а усмивката ѝ показва малко зъби. — Ако иска да гледа, не мога да го спра. А ако реши да се уедини и да си поиграе със себе си, е, аз никога няма да разбера. Не е мой проблем!
Стискам юмруци. Проклето хлапе.
Не мога да си поема въздух, но не прекъсвам зрителния контакт.
Права е.
Знам, че е права. Не прави нищо лошо. Просто…
Не ми харесва, че той зяпа.
Нея.
След няколко секунди се вземам в ръце, изправям се и се радвам, че съм с петнайсет сантиметра по-висок.
— Коул се занимава с двора. Или аз — казвам ѝ и я заобикалям по пътя към косачката. — Разбра ли?
Не чакам да ми отговори, докато се обръщам, за да стигна до машината.
Но чувам сладкото ѝ гласче зад себе си:
— Да, татенце.
Мигам дълго и тежко, а ръката ме сърби да нашляпам някого за пръв път в живота си.
Глава 6
Джордан
Не съм говорила с Пайк от вчерашния спор насам. Отказвам да го наричам „кавга“. Двамата едва се познаваме. Как бихме могли да се скараме?
Също така не съм говорила и с Коул от вчера насам, но поради някаква причина това не ме притеснява. Така ни е удобно. Вчера го нямаше цял ден, защото помагал на приятел за колата му, а когато се е върнал вкъщи, аз вече съм била в бара. Сутринта спах до късно, най-вече за да избегна Пайк, и се събудих едва когато Коул ме целуна по бузата за довиждане, преди самият той да тръгне за работа.
Стомахът ми беше вързан на възел цяла сутрин. Защо, по дяволите, Пайк беше така бесен? Мислех, че двамата се разбираме. Не съм направила нищо лошо. Всъщност косях шибаната му трева и следващото нещо, което си спомням, е как ме мъмри жестоко, все едно се пека по монокини на предната морава, докато шестгодишни хлапета карат колела надолу по улицата.
Толкова е избухлив. Много различен от сина си, който никога не взема нищо на сериозно.
Излизам от колата на Коул, който тази сутрин се вози със свои приятели, за да мога да отида до библиотеката. Вземам кутията за обяд на Пайк, която си забрави вкъщи, и оглеждам работния му обект. Сега е по-натоварено от последния път, когато бях тук.
Работниците ходят насам-натам с каски на главите и кожени колани с инструменти, висящи от хълбоците, а камионите, влизащи и излизащи от обекта, вдигат прах. Чуковете удрят стоманата, а мъже с мръсни ботуши и протрити джинси са яхнали греди високо във въздуха, докато правят каквото там трябва, за да превърнат материалите в сграда. Не всеки може да види голия скелет на конструкцията. Чудя се защо Коул не работи при баща си. Сигурно работата е добре платена. Все пак познавам някои от тези хора. Със заплатата си тук издържат цели семейства.
Погледът ми блуждае в търсене на някого, на когото мога да оставя кутията с обяда, но също така съм и нащрек, оглеждам се за татуировките на Пайк. Наистина не искам да го виждам. Планът ми, когато забелязах, че си е забравил обяда вкъщи тази сутрин, беше да направя едно добро дело, като му го занеса, и после да оставя топката в неговото поле, за да загърби спора и да ме потърси, за да ми благодари. Искам да преодолеем неловкостта помежду си.
Пристъпвам през пръстта и отломките, които се търкалят наоколо, и си проправям път към конструкцията, където забелязвам приятеля му Дъч, наведен, да взема нещо от вътрешността ѝ. Той ме забелязва и се изправя.
— Здрасти, Дъч. — Усмихвам се. — Пайк тук ли е?
Очите му се спускат към черната торба в ръката ми.
— Това обядът му ли е?
— Забравил си го е на кухненската маса. — Подавам му го. — Реших да му го оставя, докато си върша задачите из града.
— Много мило от твоя страна. — Обаче не взема кутията с обяда. Вместо това хвърля инструмент в кутията долу и ми прави жест с ръка. — Ела, ще те заведа горе.