За момент обмислям идеята. Да имам пари в джоба си, които няма да изчезнат в мига, в който ги спечеля. Да имам хубави вещи. А също и кола.
Но след това си мисля как Коул, Джей и момчетата, с които учихме заедно, ще идват да ме гледат, и натиквам хартийката обратно в чекмеджето, иде ми да повърна. Непознатите може би няма да са толкова непоносими, но не възнамерявам да танцувам за момчетата, с които бяхме заедно в гимназията.
А барманството там би било почти толкова лошо. Дрехите, които ще трябва да нося, клиентите, които ще обслужвам…
Излизам от спалнята, тръгвам към долния етаж, заобикалям парапета, продължавам към кухнята, после през пералното помещение и излизам през задната врата.
Въздухът ме удря в носа и внезапно отново мога да дишам. Ароматът на дърветата и на прясно окосената трева изпълва ноздрите ми и с изключение на светлината, осветяваща басейна отвътре, тук отзад е съвсем тъмно.
Отивам до дълбокия край, сядам на ръба и потапям крака във водата до средата на прасците. Хладната вода обгръща кожата ми като в прегръдка и веднага облекчава нервите ми.
Коул ще се върне късно. Дотогава и двамата ще сме се успокоили, той ще си легне, аз ще се сгуша в него, а той ще покрие ръцете ми с неговите — нашият сигнал един към друг, че всичко ще се оправи.
Трябва да се отпусна. На деветнайсет съм, имам финансови грижи и романтични проблеми. Кой няма такива на моята възраст? Отнасям се твърде строго към себе си. Пайк, изглежда, няма нищо против да живея тук, така че ще продължа да изпълнявам задълженията си, за да няма причини да се оплаква от мен.
И ако се случи най-лошото, баща ми не би ме върнал. Всичко ще се оправи. Може би не веднага, но в крайна сметка.
Усмихвам се леко, почти убедена в това. Поглеждам надолу към синята повърхност на водата, където бялата светлина осветява чистото дъно на басейна, и внезапно ми се приисква да го докажа.
Мога да го направя.
Всичко ще се оправи.
Поемам си дълбок дъх, затварям очи и скачам, като се оттласквам от ръба право във водата. От устата ми излизат мехурчета, докато изпускам въздуха си и потъвам на дъното на басейна. Косата ми се носи около мен, водата гали скалпа ми, а ризата се издува нагоре, докато кръстосвам крака и сядам на пода му.
Не си спомням кога започнах да го правя. Разбира се, не съм израснала край басейн, но може би по време на летния лагер, когато бях на дванайсет, или пък когато Кам ме водеше на обществения басейн, разбрах колко силно се плаша от неизвестното. Обичам да предизвиквам тази част от себе си, защото самочувствието ми се повишава, когато успея.
Да нося прането надолу към занемареното мазе на стария апартамент съвсем сама. Да спя на тъмно, без да включвам дори лампата в коридора. Да карам към къщи в два сутринта след смяна, без да проверявам задната седалка, за да се уверя, че съм сама в колата.
Оглеждам се и обръщам глава, без да виждам нищо друго, освен вода, но зрението ме отвежда едва дотам и гледката се разтваря в мъглата. Нещо може да изплува от далечината и да се приближи до мен. Може да има нещо зад мен. Да излезе от сифона или да се гмурне от повърхността.
Затварям очи.
Ако успея да го направя, нещата между мен и Коул ще се оправят. Всичко ще бъде наред, а аз просто ще продължа да работя.
Дробовете започват да ме болят, но държа очите си затворени и оставам неподвижна. Нещо ме гледа. След това се плъзга през водата, насочва се към мен. Усещам го. Идва за мен.
Знам, че това е страхът ми, затова продължавам да седя със затворени очи. Знам, че всичко ще се оправи. Това е просто въображението ми.
Мога да го направя. Мога да го направя. Дробовете ми се разтягат болезнено, а гърлото ми гори, обаче свивам юмруци. Само още една секунда. Още една секунда.
Но внезапно водата около мен се разлюлява, отварям очи и разбирам, че този път не е въображението ми. Поглеждам нагоре и виждам Пайк точно когато се протяга към мен. Хваща ме под мишниците и аз примигвам към него, поклащайки глава.
Но дробовете ми не могат да издържат повече. Избутвам го през водата, опирам крака на дъното на басейна, оттласквам се и се насочвам към повърхността.
Подавам се над водата и се закашлям, а косата ми е полепнала по лицето. Чувам го как плюе вода някъде до мен.
— Какво правиш, по дяволите? — изръмжавам.
— Мислех си, че се давиш! Какво правиш ти, по дяволите?
Отново се закашлям и си поемам въздух с хриптене.
— Изправям се срещу страховете си. Проклятие — измърморвам, докато плувам към ръба.
— Добре ли си?
— Да. — Премятам ръка през ръба, а мускулите ми са омекнали от това, че ме изплаши така.