— Сигурна ли си?
Той се надига и излиза от басейна, после ми подава ръка.
Игнорирам я, както и въпроса му, и се оттласквам нагоре, за да седна отново на ръба.
Ако ме е видял да скачам във водата, значи сигурно се е чудил какво правя тук, но все пак…
Почти преодолях предизвикателството.
Ризата виси върху тялото ми, тежка и мокра, но не мога да я сваля. Нямам нищо отдолу. Отново се закашлям, прочиствам гърло и си поемам въздух. Той седи тихо до мен.
— Чух, че двамата с Коул се карате.
От двора? Страхотно.
Той кляка до мен и също поглежда към водата. Не мога да си представя какво си е по мислил. Карам се със сина му и после се хвърлям в басейна с дрехите. Страхотно…
Поемам си дълбок дъх и успокоявам тона си, за да успокоя и него.
— Сключвам сделки със себе си — обяснявам, но не срещам очите му. — Ако направя нещо, което не искам, тогава всичко ще се оправи. Ако направя нещо, което ме плаши, тогава мога да се изправя срещу всичко. — Усмихвам се половинчато. — Не обичам да плувам сама. Плаша се. Особено през нощта.
Най-накрая обръщам поглед към него. Той се взира в басейна и ме слуша.
— Просто игра, която играя със себе си — казвам му.
Той кимва с разбиране.
— Коул не ме иска тук — казвам и свеждам очи, докато в гърлото ми се забиват игли. — Не мисля, че изобщо ме иска вече.
Не знам защо му го казвам, но той ме слуша. В редките случаи, когато сме си говорили, изглежда, че иска да ме чуе. С него е лесно.
— Той е млад — обяснява. — Всички правим и казваме себични неща, когато си мислим, че притежаваме целия свят.
— И аз ли? — отвръщам му.
Имам предвид, че не съм ангел, но знам, че се държа с Коул доста по-добре, отколкото той с мен.
Пайк не казва нищо, но виждам, че ме наблюдава.
Аз съм мекотело. Тръгнах си от бившия и от родителите ми, но така и не им отвърнах. Не отстоях себе си. Просто избягах.
С изключение на сестра ми, Коул е всичко, което имам. Просто оставих нещата да се случват, защото за мен беше повече от гадже.
— Мога ли да те попитам нещо? — обажда се Пайк.
Поглеждам към него, а сърцето ми прескача един удар, когато виждам, че очите му са насочени надолу и фиксирани върху мен. Отражението от водата ги кара да изглеждат облачно сини.
— Как се запознахте двамата с Коул? — пита ме.
И въпреки раздразнението се усмихвам леко.
Очите ми се спускат към белега на палеца ми и облизвам устни.
— Когато бях на шестнайсет, работех на автомивка — казвам му. — Там нямаше други момичета, но не можах да намеря нищо друго, така че стиснах зъби и се присъединих към екип, пълен с момчета.
Усещам топлината на тялото му близо до себе си и отмервам вдигането и спускането на гърдите му, откривайки, че се синхронизирам с него.
— Трябваше да понасям доста неприятни неща — продължавам, докато си припомням подигравателните коментари всеки път, когато се наведях над някоя кола. — Тийнейджърите могат да са…
— Да — завършва многозначително Пайк със смях в гласа.
Разменяме си усмивки.
Все пак предполагам, че и той е бил тийнейджър.
— Имаше едно момче на име Ник, което винаги отпъждаше досадниците от мен — продължавам да си спомням. — Държеше се добре и си говорехме. Не ме гледаше похотливо и беше доста зрял.
Разсеяно потърквам белега с пръст.
— Един ден ме покани да се помотаем заедно и доведе Коул със себе си. — Поглеждам към Пайк, а гневът му от по-рано внезапно е изчезнал. — Тримата се сприятелихме, забавлявахме се много и мисля, че станах по-близка с тях, отколкото с когото и да било. С изключение на сестра ми имам предвид.
Той кимва със замислен вид. След това пита:
— И двамата с Коул започнахте да излизате? Как се отнесе Ник към това?
Насочвам поглед обратно към басейна и си поемам дълбок дъх.
— Така и не научи — казвам тихо.
Пайк остава притихнал, а напрежението във въздуха се усилва. Казах така и не научи. Не все още не е научил.
Прочиствам гърло.
— Една вечер преди няколко години, преди двамата с Коул да започнем да се срещаме — обяснявам. — Двамата с Ник бяха излезли заедно. Коул изпил твърде много и припаднал. На връщане Ник се качил при друг шофьор.
В очите ми напират сълзи, а устата ми е толкова суха.
— Шофьорът изгубил контрол над пикапа, той се преобърнал и всички хлапета, возещи се в ремаркето, изпаднали от него.
— О, боже — казва тихо той и свежда глава.
— Ник бил смачкан под него — довършвам. — Почина няколко дни по-късно.
Стискам юмруци, за да не заплача. Той е единственият човек от моите познати, който почина. Не беше както когато майка ми ни напусна. Ник не искаше да си тръгва. Живееше за видеоигрите, а косата винаги висеше над очилата му. Всичките му странности ми липсват.