Понякога се чудя какво стана с пистолетчето на брат му, което тримата използвахме и което смъкна кожата на палците ни.
— Боже господи — промърморва Пайк. — Защо не знам нищо за това? Бегло си спомням, че чух нещо, но не знаех, че Коул е бил приятел на някого от катастрофиралите.
Изправям гръб и кимвам.
— Да, Коул… — замълчавам и търся правилните думи. — Той го понесе много тежко.
Очите на Пайк се присвиват към мен.
— Той трябваше да закара Ник до тях онази вечер — обяснявам.
По лицето му преминава разбиране и съм убедена, че се чувства длъжен да знае всичко това, но явно Коул не разказва много за инцидента. Срам го е.
— Оттогава двамата не сме се изпускали от поглед — казвам.
Болеше ме, Коул също го болеше и аз бях единствената, която знаеше защо се чувства отговорен, така че той можеше да си говори за това само с мен.
А след това отношенията ни се превърнаха в навик. Двамата, застанали рамо до рамо. Двамата, разчитащи един на друг. Двамата, устремени към познатото, неизменното и безопасното.
Двамата, вкопчени в Ник и вкопчени един в друг. И двамата отчаяно искахме да имаме истински приятел. И двамата скърбяхме за Ник, но аз също така преодолявах бившето си гадже. Беше толкова лесно да се гмурнем един в друг и да избягаме. Твърде лесно.
— Толкова съжалявам, Джордан — казва Пайк. — Добре ли си?
Поглеждам нагоре към него.
— Съжалявам — произнася неуверено и извръща поглед. — Предполагам, че е глупаво да те питам такова нещо сега.
Не, изобщо не е глупаво. Хубаво е да има с кого да си поговориш.
— Всичко е наред. Или ще бъде — отвръщам. — Трябва да бъде.
Той отново стрелва поглед към мен и аз посочвам басейна.
— Седях на дъното на тъмния басейн със затворени очи, докато вече не можех да си поема въздух. Трябва да се оправи, нали? — питам.
Той изсумтява, а устата му се извива в усмивка.
Изправя се и отново протяга ръка и този път я поемам. Издърпва ме нагоре и двамата се отправяме към къщата, но забелязвам, че свещта все още гори на дървената маса.
Стрелвам се натам, навеждам се над масата, затварям очи и духвам, за да я загася. После се обръщам и тръгвам след него нагоре по стълбите.
— Мога ли да те попитам още нещо? — обажда се той.
— Питай.
— Защо го правиш? — Поглежда назад към мен.
— Кое?
— Защо си затваряш очите, преди да духнеш свещта? — пояснява. — Виждал съм те да го правиш поне няколко пъти.
Свивам рамене. Не знаех, че е забелязал. Мислех, че успявам да го направя бързо и без да ме видят.
— Просто навик. — Следвам го през вратата. — Пожеланията за рожден ден невинаги се сбъдват, затова си опитвам късмета всеки път, когато духам свещ.
Глава 7
Джордан
— Здрасти, можеш ли да ме вземеш в два? — Придържам телефона между ухото и рамото си, докато броя оборота и го слагам в касовия апарат. — Аш не дойде на работа днес. Бебето ѝ е болно и няма кой да ме прибере.
— Аха — казва Коул. — Разбира се. Ще дойда.
След последната ни кавга нещата се развиха точно както бях предвидила. Той си дойде вкъщи почерпен и спокоен и двамата се гушнахме. Нещата се върнаха почти до нормалното — или поне до нормалното за нас, — така че не се съпротивлявах, когато се опита да ме замъкне в банята тази сутрин. Но когато стигнахме там, открихме, че баща му е махнал мивката и е започнал да кърти плочките, явно тя е била следващото нещо в списъка за ремонтиране. Как сме спали при целия този шум? И кога ли е станал тази сутрин?
— Приключвам в два — казвам отново и затварям чекмеджето на касовия апарат.
— Да, разбрах. Обичам те.
— И аз те обичам — отвръщам и затварям.
Днес Пайк работи по колата ми, а Коул наистина му помогна, предполагам, в опит да изглади нещата. Не съм сигурна как ще се отплатя на баща му обаче, защото знам, че купува части, въпреки че се преструва, че е взел евтино новия ауспух или че новите гуми просто са се търкаляли наоколо. Опитах се да надмина себе си в домакинската работа, като например да направя закуска за всички тази сутрин и да почистя под възглавниците на дивана. Дори засадих малко цветя в задния двор, близо до краищата му, за да изглежда по-добре естетически, на което Пайк се съгласи, стига да не ги нося в къщата. Разсмивам се и си мисля за това колко сприхав може да бъде понякога. Много е забавно.