Няколко часа по-късно съм изтощена и краката така ме болят в кецовете, че нямам търпение да се прибера. Вкъщи и направо в леглото. Толкова съм изморена.
Завързвам косата си на конска опашка, преброявам оборота, слагам го в чекмеджето и пъхам чекмеджето в сейфа. След като покривам бутилките с алкохол, довършвам съдовете и изключвам лампите, надничам през прозореца, където виждам колата на Коул, паркирана до бордюра. Усмихвам се, доволна, че е дошъл навреме.
Духвам оставащите на бара свещички, като всеки път затварям очи и си поемам въздух. Надявам се утре да е по-добре от днес. Това е обичайното ми желание за когато не съм си на мислила нищо друго, и с всеки изминал ден се приближавам все повече към сбъдването му.
Вземам чантата с книгите, натъпквам бакшишите в джоба и се отправям към вратата, като я заключвам след себе си. Свежият въздух се усеща приятно в дробовете ми, така че хвърлям чантата през отворения заден прозорец, преди да отворя пасажерската врата. Пъхам се на предната седалка и обръщам изморената си, но благодарна усмивка към Коул.
— Привет. — Замръзвам на място, а усмивката ми веднага се стопява.
Джей, бившият ми, седи на шофьорското място. Поглеждам през рамо, за да се уверя, че не съм пропуснала да забележа припадналия Коул на задната седалка, но тя е празна.
Ръцете ми се разтреперват.
— Къде е Коул?
Джей накланя глава и ме поглежда извинително.
— Къркан е, скъпа. Момчетата не искаха да му позволяват да кара. — Ръката му е подпряна върху горната страна на седалката ми, а дланта му се намира на сантиметри от косата и шията ми. — Спи в къщата на Бентли. Увериха го, че ще се намери кой да те закара вкъщи. Аз доброволствах.
Не. Ъ-ъ. Никакъв шанс.
Не се колебая. Дърпам ръчката, отварям вратата, изскачам от колата и се пресягам към задната седалка, за да си взема чантата.
— Няма проблем — казвам му. — Шел ще ме закара. Тя е още вътре.
— Не, не е. Ти току-що заключи.
Знаех си, че ще оспори твърдението ми. Нищо не му убягва.
В гласа му се долавя зловещо спокойствие, но знам, че е само повърхностно.
— Хайде, вече съм дошъл — настоява. — Нали не искаш да съм се разкарвал напразно?
Навеждам се и поглеждам кръвнишки към тъмнокафявите му очи, докато измъквам обратно ключовете за бара от задния си джоб.
— Не съм те молила да идваш. И както ти казах, има кой да ме закара.
Обръщам се, тичам към входа на „Граундърс“ и бързо отключвам вратата.
— Джордан! — чувам го да вика.
Дърпам вратата, пристъпвам вътре и му хвърлям строг поглед, докато той все още седи в колата.
— Прибирай се.
Затварям отново вратата, превъртам ключа и се отдръпвам, като че ли ще се опита да я разбие. Стоя на едно място, дишам тежко и треперя.
Няма да ме остави да ми се размине. Няма да направи нищо тази вечер, защото можеше да излезе от колата по-бързо, отколкото аз да стигна до бара, ако смяташе да предприеме нещо, но ще бъде достатъчно ядосан, за да не забрави случката.
Той беше шестмесечна грешка, която допуснах в гимназията, но не смятам отново да бъда толкова глупава. Вдигнала съм гарда.
А и той не е дошъл, за да ме закара вкъщи тази вечер. Поне не директно. Може би след като приключи с мен.
Затварям очи и се опитвам да заглуша спомена как удряше по колата ми една вечер, докато неистово се опитвах да я запаля. Все още усещам огъня по скалпа си на мястото, където ме беше дърпал за косата.
Обръщам се, отварям очи и прогонвам тези мисли. След миг чувам как двигателят изръмжава покрай бара, а гумите скърцат надолу по улицата.
Тръгна си.
Оставям чантата на бара и изтърчавам по коридора, подминавайки тоалетните, за да проверя ключалките на задната врата, отключвам и заключвам, после дърпам дръжката, за да съм сигурна, че няма да поддаде, след това тичам обратно към предната врата, за да я проверя отново, както и прозорците.
Вземам телефона от чантата си, сядам на един от високите столове на бара и го стискам в юмрук. На кого да се обадя?
Джей вероятно казва истината. Коул отново е пиян. Защо би го направил? Знаеше, че разчитам да ме прибере. Сигурна съм, че не е наясно, че Джей е дошъл вместо него, но все пак… Иде ми го убия, мамка му.
Преглъщам гаденето, надигащо се в гърлото ми.
Обаждам се на сестра ми, но както и предполагах, ме препраща към гласова поща. Сигурно тъкмо си тръгва от работа или вече спи вкъщи.
Баща ми? Мащехата ми?
Те дори не ми се обадиха, след като им звъннах преди седмица. Не биха направили нищо за мен, без да ми покажат, че им се натрапвам ужасно. Да ги моля за услуга, означава да им бъда задължена. Би било бреме.