Още е облечена със същите дрехи, с които я видях да излиза снощи, а лицето ѝ се изкривява от прозявка. Косата ѝ е вързана на висока конска опашка, а устните ѝ са леко розови с намек за червило.
Вчера изглеждаше привлекателна. Но тази сутрин подозрението ми размива всичко. Внезапно отново съм на двайсет и се чудя къде е ходила майката на Коул цяла нощ.
Но Джордан не е такава. Тя е добро момиче.
Само че изобщо не разбирам защо каза, че е с Коул, след като не е била.
Освен ако не се е забъркала в нещо, в което не бива.
Не искам Коул да преживява това с Джордан. Не и както го преживях аз с майка му. Ами ако я забремени и трябва цял живот да се занимава с нея? Не искам да е вечно сам, защото си мисли, че не е достатъчно добър за нея, мамка му.
Карам дишането си да се успокои. Правя прибързани заключения. Успокой се.
Тя ме вижда да се приближавам и очите ѝ леко се оживяват. Отваря уста да каже нещо, но аз я изпреварвам.
— Добре ли си? — питам. — Добре ли изкара снощи?
Тя накланя глава и леко се запъва.
— Ъъъ, да, предполагам.
Значи не се е случило нищо лошо. Цяла е и изглежда достатъчно щастлива.
— Забавлявахте ли се двамата с Коул? — продължавам, а пулсът ми се ускорява.
Тя свежда глава, избягва очите ми и пъха чашата под бара.
— Аха. — Кимва.
Стискам челюст, а гневът ми избухва. Току-що ме излъга отново.
— Да, обаче Коул, изглежда, смята, че изобщо не те е вземал от работа снощи. — Слагам ръце на бара и се навеждам напред. — Казва, че те е прибрал негов приятел, но не те е виждал през остатъка от нощта, а ти не си се прибрала вкъщи.
Тя се взира в мен, а бузите ѝ се изчервяват.
— Ъъъ… Да, то… Аз… Аз бях…
Продължава да заеква объркана, а аз стоя и чакам простото, логично обяснение, което знам, че ще последва, но…
Това не се случва.
Отваря уста да каже още нещо, но после я затваря, а очите ѝ леко потрепват, защото знае, че съм я хванал.
Изравнявам тона си, опитвам се да звуча спокойно.
— Къде беше цяла нощ, Джордан?
Погледът ѝ се стрелка навсякъде, освен към мен, раменете ѝ се напрягат, а дишането ѝ става по-тежко. Може да отговори на въпроса. Просто не иска.
— Джордан?
— Коул прибра ли се? — пита.
— Да.
— Значи и двамата сме добре. Другото не е твоя работа — заявява.
Присвивам очи към нея.
— Къщата ми не е хотел, момиченце.
Може да е останала при сестра си или при приятелка, но защо да лъже за това? Определено крие нещо.
Тя вдига брадичка и продължава:
— Къде съм спала снощи, си е между мен и Коул.
Запазвам безизразна физиономия, но главата ми се изпълва с картини как моето много младо и много глупаво аз хваща гаджето си да се чука с някакъв тип в кола пред апартамента ни в три през нощта. Ако изглежда като патка и върви като патка…
Аха.
Оттласквам се от бара и скръствам ръце на гърдите си.
— Изобщо не ми пука какво правиш, Джордан — казвам ѝ, а сърцето ми бавно се вледенява, — но не съм и глупав. Коул може да е разсеян, но аз не съм. Който и да те е взел снощи, не те е докарал вкъщи, така че, ако мамиш сина ми, това ме засяга — предупреждавам я. — И тогава ще те помоля да напуснеш проклетата ми къща. Не смятам да издържам човек с подобно поведение. Разбираш ли? Повече никога не ме лъжи.
Челюстта ѝ се сключва, като че ли е също толкова ядосана, колкото съм и аз. Очаквам острият ѝ език да ми отвърне, и за миг си мисля, че ще го направи, но това не се случва. Вместо това очите ѝ се напълват със сълзи, а брадичката ѝ потреперва, когато си поема дъх плитко и накъсано. После поглежда настрани и примигва.
— Да, разбрах — казва тихо. След това оставя кърпата, вдига преградата и излиза иззад бара. — Извини ме, моля.
След това тръгва по коридора и се скрива от поглед. Взирам се след нея.
Може да греша. Наистина.
Обаче съм пренебрегвал предчувствието си толкова много пъти, а вече поумнях. Мислех си, че тя е добро момиче, но няма да позволя отново да ме направят на глупак. Ако не е направила нищо лошо, щеше да ми отговори.
Обръщам се и тръгвам покрай бара обратно към вратата. Но един глас ме спира.
— Да мами сина ти… — присмива ми се женски глас. — Безценния ти син.
Спирам и поглеждам към Шел Фоли, собственичката, която седи зад бара с цигара в ръка, а пушекът се кълби пред лицето ѝ.
— Имаш нещо да кажеш ли?
Тя се оттласква от задния плот и си дръпва още веднъж, преди да загаси цигарата в пепелника и да постави ръце на бара. Поглежда ме кръвнишки.
— Тъпото ти хлапе трябваше да я прибере от работа снощи, след като приключи десетчасова смяна — казва ми. — То се напило на някакъв купон и познай кой дойде да я вземе вместо него? Джей Макейб — бившият ѝ, — който в гимназията смятал, че е много забавно да я ступва всеки път, когато изгуби игра.