Защо винаги чувствам, че не заслужавам нищо по-добро? Мислех си, че е мил. Мислех, че сме в приятелски взаимоотношения, и започнах да се отпускам.
Изпъшквам и се опитвам да държа сълзите си под контрол. Ненавиждам това, че се разплаках пред него.
Работя, докато не идва нощната смяна в шест, и оставам още дълго, за да изям другата половина на сандвича от обяд за вечеря, да прибера бакшиша си и да преброя касата, преди да си облека суитшърта и да си взема чантата. Не съм се къпала от двайсет и четири часа и усещам болка между очите си заради липсата на сън. Искам да поседя под горещия душ и да заглуша всичко останало.
Стомахът ме присвива леко, когато си припомням, че нямам къде да взема този душ. Никога повече няма да взема нищо от Пайк Лоусън. Да не говорим, че все още съм бясна на Коул. Той ми писа, за да се увери, че всичко е наред, и да ми се извини отново, но аз не му отговорих.
Помахвам за довиждане на Шел и другите момичета, после излизам на прохладния вечерен въздух. Слънцето е залязло, но все още е светло, когато си слагам раницата и тръгвам наляво по улицата.
Имам нужда от собствен апартамент. Само за мен и за никой друг. Имам нужда от собствен дом, където да се чувствам удобно и никога да не ме притискат или да ме карат да се чувствам нежелана. Където да се чувствам в безопасност.
Което означава, че ми трябват пари.
Без да се замислям, краката ме отнасят по улица „Корнел“ и после по „Ламбърт“, небето притъмнява все повече, а в короните на дърветата над мен летят светулки. Трафикът е намалял, но става по-интензивен в следващия час, докато се приближавам все повече към края на града. Къщи обрамчват улиците, както и няколко ъглови магазинчета и бензиностанции, но светлината става все по-оскъдна, така че се придържам към тротоара и приятните фенери на верандите отляво и отдясно.
След по-малко от час виждам светлините на „Куката“ пред себе си и увеличаващия се паркинг, пълен с коли. Идвала съм и преди, но не обичам да влизам в заведение, пълно с хора, с дрехи на повече от ден и с коса, миришеща на пушек.
Оглеждам паркинга и виждам мустанга на сестра ми близо до стената на сградата. Всяка нощ някой от биячите води всички момичета до колите им за всеки случай, ако някой побъркан фен случайно реши да се опита да хване някоя от тях, докато е сама.
Влизам в клуба и внезапно съм заобиколена от тъмнина, а тежкият ритъм на музиката вибрира под краката ми. Топло е и мирише на мъгла и парфюм. За разлика от „Граундърс“, тук не е разрешено да се пуши, а вместо древните дървени подове с мръсотия, набита в пукнатините, под кецовете ми проскърцва блестящ черен под.
— Здравей, прасковке! — вика женски глас. — Какво правиш?
Обръщам се и виждам Малена през прозорчето на касата. Разбира се, тя никога не ми взема пари за вход. Не идвам за това.
— Кам тук ли е? — питам.
— Тъкмо приключи на сцената — отвръща ми. — Вероятно сега е някъде на пода. Влизай.
— Благодаря. — Усмихвам ѝ се и влизам в клуба, а възелчето в стомаха ми се затяга още повече. Никога не съм тормозила Кам на работа, освен ако не се е налагало. Някои от сестрите и приятелките на момичетата седят отзад с другите танцьорки, мотаят се с тях и се социализират, но на мен ми е трудно. Нямам проблем да гледам сестра си гола, но не искам да виждам как я гледат другите. Бащи на приятели от училище, стари гаджета… дори жени от града, които идват на тълпи, за да разпуснат и „да направят нещо различно“, но знам, че после ще си тръгнат и на другия ден ще говорят гадости за танцьорките на всеки, който има желание да слуша. Ако погледна иззад завесата и видя шофьора на автобуса от началното училище или нещо такова, това направо ще ме хвърли в оркестъра. Не знам как издържа Кам.
Светлината в помещението се осигурява от стробоскопични лампи, които се въртят нагоре, надолу и около оста си, а ъглите на сцената са обрамчени с крушки там, където тя се врязва в публиката, заобиколена от маси от двете страни. Мястото не е голямо, но има два отделни пиедестала с пилони със собствени светлини, където танцьорките могат да се приближат до публиката, далеч от основното действие.
Спирам на бара от вътрешната страна на входа и се оглеждам за кестенявата коса на Кам, вероятно оформена в бухнала прическа, на която би завидяла всяка тексаска жена. Тази вечер има доста посетители. Самотници, няколко двойки, сепарета, пълни с мъже, нагъващи пържоли и бургери, които, изглежда, току-що са излезли от офиса, както и голяма компания младежи, които не разпознавам.