Гуен, една от приятелките на Кам, слага ръце на страничните облегалки на един фотьойл и се отпуска на седалката.
Право в скута на мъжа, който вече седи там.
Опирайки се на ръцете си, тя се движи и се отърква в него, върти бедра и обляга глава назад върху рамото му. Кожата ми се сгорещява, а дишането ми става плитко. Виждала съм я, както и другите момичета, да го правят десетки пъти. Но клиентът е онзи, който привлича вниманието ми.
Изглежда в края на двайсетте си години, млад мъж, облечен в джинси и тениска, но красив и със стегнато тяло. Очите му са насочени надолу, гледа през рамото ѝ към тялото ѝ, докато тя се движи върху него. Ръцете му стискат страничните облегалки, защото не може да я докосва, а когато поглеждам нагоре, виждам, че е напрегнал челюст.
Тя го дразни, провокира го, привлича вниманието му и развява онова, което той иска, точно пред носа му, после го дръпва, защото не иска да му го даде…
В този кратък миг се чудя дали и аз ще съм толкова добра.
— Виждам, че вече си привлякла няколко погледа.
Обръщам глава и виждам Мик Чан, собственика на „Куката“, да седи зад ъгъла на бара. Мик е бивш професионален борец на средна възраст, който се е оженил за стриптийзьорка и решил, че иска да прекара остатъка от живота си в бар, така че двамата със съпругата му отворили това място и заживели щастливо.
Той ми се усмихва, а черната му тениска е опъната по все още мускулестите му гърди.
— Можем да направим много пари заедно — казва ми с намигване.
Обръщам поглед към залата и сдържам кикота си. Този пич трябва да си отвори щанд на кариерния панаир в гимназията, за да може да грабва момичетата веднага щом узреят до законната възраст от осемнайсет години, вместо да тормози мен.
— Сестра ти казва, че нямаш подходящата нагласа за тази работа и че трябва да те оставя на мира, но, Джордан…
— Не съм дошла за това — сопвам се. — Дойдох да говоря с нея.
Приключвам с оглеждането на помещението и се каня да се отправя към задната му част, но той внезапно се приближава до мен и казва със спокоен, но строг тон:
— Същите клиенти идват и в „Граундърс“, нали? — Поглежда към тълпата и после обратно към мен. — Обслужваш същите мъже и там, нали?
Вдигам поглед обратно към масите и сепаретата и разпознавам някои от хората. Градът е малък. И какво от това?
— Защо мислиш, че изобщо идват там? — пита, присвил очи към мен. — Аз имам готвач и по-добро меню. Тренирани барманки. По-чисти тоалетни. Защо да не си пият питиетата тук през цялото време?
— Защото в „Граундърс“ е по-евтино.
— Защото „Граундърс“ също продава секс — отвръща ми. — Тези момчета идват в „Граундърс“ заради теб, Шел, Ашли, Ели… не заради евтината бира и черупките от фъстъци по пода. Защо смяташ, че там не работят никакви мъже в края на краищата? Шел те е наела заради това как изглеждаш.
Не казвам нищо, само се съсредоточавам обратно върху сцената, където виждам сестра ми да излиза иззад завесата. Мик ме гледа и почти усещам дъха му върху шията си, въпреки че се намира на метър разстояние.
— Не се самозалъгвай — казва ми. — И там те гледат като парче месо, въпреки че си с дрехи. — След това поглежда нагоре към сцената и към сестра ми, която се върти на пилона. — Просто тя изкарва доста повече пари.
На следващия ден сестра ми не ме пита защо съм спала на дивана ѝ. Вместо това ме завежда на закуска заедно със сина си, след което отиваме на фермерския пазар за продукти. Говорим си за предстоящия окръжен панаир, какво дават по кината и какъв купон иска Килиян за рождения си ден през септември.
Сестра ми обича да ме тормози, но и забелязва кога съм наранена. Знае кога да отстъпи.
След танца ѝ снощи я последвах в задната част на клуба и взех ключовете от нея, за да мога да си тръгна с колата ѝ и да отида в апартамента ѝ. Не знаех какво да изтъкна като причина, поради която имам нужда да пренощувам у тях, затова не казах нищо. Откъде да започна? От Коул, който не ме взе от работа предната вечер? Как останах сама в колата с Джей на безлюдна улица посред нощ за пръв път от две години? Че спах на билярдната маса? Че Пайк ме обвини, че мамя сина му и се възползвам от щедростта му?
Че шефът ѝ ме тормози да работя за него?
Че Коул се държи така, все едно не съществувам?
Усещам как в гърлото ми се надига ридание. Не мога да се върна там. По-скоро бих спала в колата си. Тригодишното в мен с гордост с размера на Тихия океан ще им покаже къде зимуват раците, нали? Ще живея в потрошената си кола без климатик и със счупени дръжки на вратите, защото не се нуждая от никого, нали?