Усмихвам се леко през мокрите си очи, докато карам колата на сестра ми по улицата. Всъщност нещата не са чак толкова зле. Мога да се върна в дома на татко. Мащехата ми може да не ме иска там, но няма да ме изхвърлят.
Няма вечно да е така.
Влизам в квартала на Пайк, превключвам мустанга на сестра ми на по-ниска предавка и се приближавам до къщата му.
Сестра ми няма да работи днес, така че ми остави колата, за да си прибера нещата от къщата на Пайк.
Но когато я виждам, забелязвам пикапа му на алеята и стомахът ми се завързва на възел.
Не искам да го виждам сега.
Трябва да дойда по-късно.
Но не, имам нужда от дрехи и учебници. Мога да си прибера останалите вещи по друго време, но те ми трябват сега.
Паркирам и излизам от колата, вземам малкия куфар, който Кам ми даде назаем, и тръгвам напряко през ливадата и нагоре по стълбите. Изваждам ключа и посягам да отключа вратата, но виждам, че вече е отключено. Пристъпвам предпазливо вътре.
Всекидневната е празна, подминавам кухнята и виждам, че го няма и там. Раменете ми леко се отпускат. Отправям се към стълбите и хващам парапета.
— Джордан.
Замръзвам, а присъствието му и нервите ми карат космите по врата ми да настръхнат. Мамка му.
Обръщам се, втвърдявам изражението си и вирвам брадичка, застанала лице в лице с Пайк. Той стои между кухнята и всекидневната и бърше в мръсна кърпа ръцете си, покрити с мръсотия. Мокър е, по част от тениската му е избила пот, а лицето му е по-загоряло, отколкото предния път, когато го видях. Като че ли е прекарал доста време навън през последните двайсет и четири часа.
— Трябва да си взема някои неща — казвам и се обръщам обратно към стълбите.
Но той отново ме спира:
— Джордан.
— Виж, все тая — прекъсвам го и се обръщам пак към него. — И без това нямам работа тук, а и Коул също е навън през половината време, така че нека си спестя неприятностите и да си взема боклуците.
Той пристъпва напред.
— Къде ще отидеш?
Иде ми да заплача.
— При баща ми. В Мийдоу Лейкс — казвам му. — Не е твой проблем, нали знаеш?
Ето. Готово. Няма нужда да се преструвам, че нямам други възможности. Тръгвам си. Ненавиждам идеята да се върна обратно в онази дупка в паркинга за каравани, но няма да е завинаги. Ще го преживея.
Отново тръгвам по стълбите, но той заговаря така, като че ли бърза.
— Моля те — изтърсва и ме спира. — Ела за минутка. Искам да ти покажа нещо.
Сигурно е забелязал подозрението в очите ми, защото отново ме моли, този път по-настоятелно и непоколебимо:
— Моля те — казва. — Само за минутка.
Обръща се и тръгва обратно към кухнята, а аз се колебая за миг, преди да го последвам. Не искам да проявявам любопитство, но го правя.
Влизам в кухнята и виждам как се насочва към съседното перално помещение и излиза през задната врата. Какво толкова има в задния двор, та да искам да го гледам?
Външната врата се затръшва, поемам си дълбок дъх, изправям се и го следвам.
Той застава до правоъгълно парче земя, което беше просто част от двора преди двайсет и четири часа. Сега тревата е изчезнала, има граница, очертаваща периметъра, и богат чернозем, обърнат в пределите му. Има маркуч, свързан с някаква певеце тръба, която е вложена в почвата, заедно с тръби за пръскачки на равни интервали.
Пайк ме поглежда, едва ли не нервно очакващ реакцията ми.
— Какво е това? — питам.
Той поглежда назад към него и после обратно към мен.
— Градина — отвръща. — Надявах се, че би искала да ми помогнеш с нея или нещо такова.
Оставам безмълвна. Сърцето ми бие толкова силно, а слънцето е така горещо. Как е…? Но след това си спомням. Знае, че обичам озеленяването. Знае, че чета такива списания. Знае какво харесвам.
Болка преминава през сърцето ми. Направил е всичко това за един ден?
Но няма да се разтапям заради него. Втвърдявам гласа си.
— Ти пък откога искаш да имаш градина?
Той се приближава до мен, а аз скръствам ръце на гърдите си, за да подсиля бронята си.
— Джордан, държах се като задник — казва. — Направих прибързано заключение, защото са ми се случвали неприятни неща, освен това съм стар и изморен. Очаквам лошо поведение от всички. — Той замълчава и се намръщва. — Но този път аз бях този, който се държа зле. Ти си различна, а аз наистина се прецаках. Няма да се повтори. Не мога да повярвам, че казах всички онези неща.
Образът му започва да се размазва заради напиращите сълзи, които не мога да спра, независимо колко силно стискам зъби.