— Бих искал да останеш — продължава. — Харесва ми да живееш тук. Хубаво е да се прибера вкъщи и да видя, че в жилището има живот. Че има хора, с които да говоря. Хубаво е някой да ти помага и… — Челюстта му се сключва и той изглежда ядосан. — И не трябваше да спиш на шибаната билярдна маса. Ще останеш толкова дълго, колкото имаш нужда, разбираш ли? Не искам да си тръгваш.
Брадичката ми потреперва и не мога да се спра. Сълзите ми потичат и навеждам глава, за да ги скрия.
— Моля те, не плачи отново — примолва ми се, — иначе ще трябва да махна басейна, за да ти построя беседка или нещо такова.
Разсмивам се, подсмърчам и бърша очи.
— Не, недей да махаш басейна. Харесвам го.
Приближавам се до новата градина и осъзнавам колко е голяма и колко много труд е отнела. Това не прави поведението му по-приемливо, но ми помага фактът, че знам, че си е скъсал гъза, за да направи нещо, за което си е мислел, че ще ме направи щастлива. Никой никога не е правил такова нещо за мен.
Имам предвид, че сестра ми ми е купувала дрехи и ме е извеждала навън, но Пайк е направил нещо, което знае, че обожавам. Нещо, близко до сърцето ми.
— Това е невероятно — казвам му и го мисля. — Но наистина смятам, че ще е най-добре да си вървя.
— Това е твоята къща — казва ми. — Остани колкото искаш. Двамата с Коул можете да каните приятели, да си пускате музика, да палите свещи…
— Да сложим плюшено покривало на тоалетната чиния? — дразня го.
— Не, по дяволите.
Двамата се засмиваме, а аз поглеждам обратно към почвата. Можем да си насадим толкова много зеленчуци тук.
— Купих малко семена — казва той, взема една торба и напълва шепи с тях. — Но не съм сигурен как да ги засея и колко място да отделя за всеки зеленчук, така че си помислих, че е по-добре да ги засееш ти.
Срещам погледа му и за известно време оставаме така. Мисля, че вероятно иска да съм наоколо доста повече, отколкото показва. Сигурно играя ролята на буфер между него и Коул, а и както каза, обича да има хора в къщата.
Подава ми пакетчетата със семена и бавно взема куфара от ръката ми.
— Ще го сложа в гаража — казва. — После ще взема душ. Искаш ли да започнем със засяването още на сутринта?
Очите му, изглежда, търсят моите, а дъхът ми спира, когато отвръщам на погледа му.
Накрая кимвам и извръщам очи.
Той отново тръгва към къщата и аз чувам гласа му зад себе си:
— А ако имаме нужда от още нещо, просто ми кажи. Така или иначе утре трябва да ходя до „Хоум Депо“.
— Окей — прошепвам.
След това поглеждам през рамо към него.
— Освен това не си стар, нали знаеш? — извиквам.
Той ме поглежда развеселен.
— Достатъчно стар съм, за да съм си изградил определени представи в главата. Което беше погрешно.
— Благодаря.
Мускулите на ръката му се стягат, докато държи куфара ми, и не мога да не се втренча в татуировките му, простиращи се по нея. Изглеждат леко избледнели, като че ли си ги е правил, когато е бил тийнейджър.
Какъв ли е бил на възрастта на Коул? Трудно ми е да си го представя като… Е, като момче, предполагам. Толкова е сериозен. Почти като инфаркт.
Но е искрен.
— Следващия път, когато имаш нужда от превоз или от каквото и да било — казва, — ми се обади, обещаваш ли?
Отново кимвам и се връщам обратно към семената, вече развълнувана от предстоящото лято.
Глава 10
Пайк
— Две — казвам на Дъч и хвърлям картите, които не искам, обратно към него.
Премествайки очи от собствените си карти, той избутва други две към мен, а аз ги прибирам и разглеждам новата си ръка. Скапана е, но все пак имам две седмици, така че загубата не е пълна.
Не че ми пука. Не гледам постоянно да съм пръв — поне не и когато се отнася за покер, — но каненето на гости за игра на карти веднъж месечно ни предоставя тема за разговор. Стрелвам поглед към Дъч и после към останалата част от масата, към Тод, един от бригадирите ми, после и към Еди, Джон и Шустер, които сменят или пренареждат картите си. Всички хвърлят по няколко долара в средата, а Тод качва с още три. Всички приемаме блъфа… с надеждата, че наистина е блъф.
— Изобщо не очаквам с нетърпение дъщерите ми да пораснат, честно да ви кажа — казва ми Дъч и ме гледа с весел поглед.
— Защо?
Той само поклаща глава и въздиша.
— Този шум ще ме побърка. Засега трябва да понасям само по някое парти с преспиване и кикотещи се осемгодишни момиченца.
Засмивам се тихо, усетил блъскането от горния етаж, като че ли стените се събарят. Намръщвам се. Само девет и половина е. Ако и след час е толкова силно, ще накарам Коул да намали музиката, иначе съседите ще ме погнат. Не се очакваше да правят купон, но аз ги окуражих да си поканят приятели, така че сигурно сам съм си виновен.