— А до неотдавна обичахме шума — отбелязвам и му се ухилвам.
Момчетата се разсмиват и мърморят одобрително. Всички завършихме по едно и също време и е истински късмет, че с някои от тях сега работим заедно, въпреки че Джон и Шустер не работят при нас, защото са съответно ченге и майстор на покриви.
Доскоро и ние бяхме като Коул — забърквахме каши и се радвахме твърде много на грешките си. Аз бях първият, на когото му се наложи да порасне, но все пак останахме близки през годините. Женитби, деца, развод — всички минахме през месомелачката, и един ден се събудих и осъзнах, че все още чакам животът ми да започне — истинският ми живот, — а той вече го е направил, без дори да забележа.
Влакът, на който чаках да се кача, ме подмина, без да спира. Вероятно няма да имам жена и така и няма да разбера какво е да гледам как децата ми растат край мен всеки ден. Вече съм твърде привикнал към самотния живот, като че ли съм единствено дете.
Единствено дете, което не се е научило да споделя играчките си.
Тод вдига с още един долар и аз излизам, следван от Лин, Дъч и Еди. Тод събира мизата, а Дъч разбърква картите и раздава отново.
Приглушената музика от горния етаж изведнъж загърмява силно и ясно и по стълбите се чуват стъпки, последвани от затръшване на врата. На стъпалата се появяват боси крака, които се показват все повече, колкото по-надолу слизат.
Джордан се навежда и наднича изпод тавана на мазето към нас.
— Привет, имате ли нещо против да взема ледените близалки от фризера?
Всички зяпват нагоре към нея, обръщайки глава, а аз правя жест към фризера, като едва поглеждам над картите си.
— Не, давай — отговарям бързо.
По ръцете ми се разпространява топлина, взирам се в картите си и се мъча да се съсредоточа, защото в момента мога да мисля само за нея.
Тя притичва надолу по останалите стъпала, стъпките ѝ са леки и бързи, като че ли се опитва да остане незабелязана и нечута, докато се стрелка към стената от дясната ми страна и повдига капака на фризера.
В стаята настава тишина, не съм сигурен дали защото момчетата се страхуват да говорят нормално в присъствието на жена, или защото са разсеяни. Взирам се в картите си и претърсвам мозъка си. За какво говорехме допреди минута?
А, да, за деца. Точно така.
Чувам разместването на нещата във фризера и поглеждам натам, а погледът ми веднага пада върху краката ѝ. Застанала е на пръсти, навела се е напред и държи капака отворен с една ръка, докато рови в големия контейнер с другата. Изглежда, осъзнава, че носи шорти и че се навежда пред маса, пълна с мъже, защото се изправя на всеки няколко секунди и дърпа шортите си колкото може по-надолу.
Ноктите на краката ѝ са боядисани в светлорозово и виждам, че носи горнище на бански под сивата тениска. Връзките са завързани зад врата ѝ, освен това се вижда още от него през тениската без ръкави, чийто страни са отрязани и откриват извивката на загорелия ѝ кръст. Мускулите на бедрата ѝ се свиват, а стомахът ми се надига и обръща.
Връщам погледа си обратно върху картите, но забелязвам как прибира косата си зад ушите и тогава виждам дупчиците върху тениската. Горе на рамото, до шева.
Това…?
— Това не е ли твоята тениска? — прошепва ми Дъч, наведен към мен.
Присвивам леко очи и после забелязвам бейзболния си номер в избледняло напукано зелено да се подава иззад косата ѝ. Знаех си, че тези дупчици са ми познати.
Извръщам поглед. Сигурно онзи ден съм я оставил върху някоя мебел, а тя я е взела, вероятно мислейки си, че е на Коул. Предполагам, че и той е играл бейзбол на същата възраст.
Освен това е отрязала страните ѝ? Искам да се ядосам. Тази тениска ми е от гимназията, но…
Беше твърде избеляла, за да я нося навън, така или иначе. А на нея ѝ стои много по-добре, отколкото на мен когато и да било. Отново поглеждам към нея, виждам как обгръща гладката ѝ, докосната от слънцето кожа, и ме залива едва доловима вълна на удоволствие, че е облякла нещо мое.
Размърдвам се на стола си и мигам срещу картите, за да прогоня звездите от погледа си.
— Имаш ли нужда от помощ? — пита я Еди.
Премествам треперещ поглед към Джордан, виждам я наведена над фризера и сбърчвам чело.
Но Тод се обажда с лукав хумор в гласа:
— А, остави я на мира. Справя се прекрасно и сама.
Момчетата се засмиват, определено се наслаждават на гледката, а Джордан отново се изправя и слага кутията с ледени близалки под мишница. После повдига вежда към Тод, като оставя капака да се затръшне.