— Дъч — викам в слушалката. — Дъч!
Въздишам, дърпам телефона от ухото си и затръшвам капака на кошчето за боклук.
Само че застивам и поглеждам два пъти към нещото, което лежи най-отгоре. Отново повдигам капака и издърпвам розовия лист от кошчето, а момичето на флаера привлича вниманието ми. Изучавам го, после оставям капака да се затвори и се зачитам.
Изправям гръб, после забелязвам датата и се поуспокоявам. Има още две седмици дотогава, така че Дъч не е имал предвид това. Не е днес и не е в „Граундърс“.
А и сигурно флаерът е на Коул.
Но по рефлекс го обръщам и виждам ръкописния надпис отзад.
Вдигам вежда.
На Джордан ли е? Флаерът е от „Куката“. Сестра ѝ ли ѝ го е дала? Божичко, какво му има на това момиче? Кой би окуражавал сестричката си да участва в състезание „Мис Мокра фланелка“, за бога?
Но отново не е тази вечер, а и тя го е изхвърлила, което е добър знак.
Обаче вече се тревожа.
Харесвам това хлапе. Не искам да се чувства, все едно има нужда да прави такива неща за пари. Не съм се опитал да изгоня никого от тях, нали?
Пускам листчето и потърквам скалпа си раздразнено. Дъч обича да се бъзика с хората, особено с мен, но все пак тя спа върху билярдна маса, защото беше твърде горда, за да помоли за помощ. Не прави най-добрите избори.
Изпъшквам, защото знам, че вече няма да мога да си почина. Пускам телефона обратно в джоба си, вземам ключовете и изгасям лампите, преди да изляза от къщата.
Качвам се в пикапа, паля двигателя и пускам радиото толкова силно, колкото мога да понеса, за да се разсея от притеснението в стомаха си. Дъч просто трябва да създава драма, нали?
Все пак звучеше по-развеселен, отколкото притеснен, значи сигурно ме бъзика. Просто иска да ме изкара от къщи.
Отнема ми по-малко от десет минути да стигна до „Граундърс“, и намирам място за паркиране зад ъгъла, недалеч от бара. Чувам музиката чак оттук и се чудя дали местните лиги не играят бейзбол тази вечер, та затова всички празнуват.
Непослушна. Поклащам глава и посягам към вратата. Това момиче не знае какво значи тази дума. Кротко е като агънце.
Поемам си дълбок дъх, отварям вратата и почти потръпвам от шума. Трудно е за вярване, че някога и аз идвах редовно тук.
Пристрастена към любовта вие от скапаните колонки, а високите кръгли маси са пълни с клиенти. Барът е претъпкан, няма нито един свободен стол, сепаретата също са заети. Няколко жени чакат на опашка за тоалетната, билярдната маса е заобиколена от зяпачи, а въздухът е зареден и задимен. Вече усещам погледи върху себе си.
Кимвам на Калиста Манкин, чийто очи се оживяват, и тя ми махва, после забелязвам Джеймс Лоури с ъгълчето на очите си. И двамата съм ги виждал не повече от пет пъти след завършването и вече се чувствам неловко.
Най-накрая погледът ми се спира върху Джордан, която стои до джубокса и разглежда плейлистата през стъклото, докато страниците се разгръщат пред нея. Тълпата е гъста, но виждам тила ѝ. Бих познал косата ѝ навсякъде.
Раменете ми се отпускат леко. Знаех си, че е просто някакъв тъпашки план да ме домъкне тук. Нищо ѝ няма.
Придвижвам се между хората, опитвам се да открия Дъч и момчетата, но точно тогава виждам как Джордан обръща гръб на джубокса и се запътва към бара, зървам я през тълпата от народ и осъзнавам с какво е облечена.
Очите ми се възпламеняват. Божичко, Джордан…
Джинсите ѝ са плътно прилепнали, както винаги, извивките на сърцевидното ѝ задниче са идеални, но проклетите ѝ цици заплашват да изскочат от… корсета ѝ. Защо, по дяволите, е по бельо?
Корсетът е бял, лъскав и с връзки отпред, със сърцевидна форма и скромни воланчета по ръбовете. Очите ми се спускат към деколтето ѝ, а главата ми се замайва от образа на онова, което ще се подаде от него, когато го развърже довечера.
Тази дреха не стига дори до горната част на джинсите ѝ, а вместо това свършва точно преди хълбоците. Талията ѝ и плоското ѝ коремче привличат вниманието на всеки мъж, който минава покрай нея. Връзките изглеждат стегнати и ѝ придават формата на пясъчен часовник, който плаче за докосването на мъжки ръце. Свивам моите в юмруци.
Кожата на голите ѝ рамене, косата, падаща по гърба ѝ, люлеенето на бедрата ѝ, докато върви… Откъсвам очи, преди да ме хванат. Тя отново си проправя път към бара, а аз пренебрегвам някои от самодоволните усмивки на мъжете в помещението, които я следят с очи, и се опитвам да не се чудя какво ли си казват с тих шепот.