Виждам помахването на ръка с края на периферното си зрение и стрелвам с кръвнишки поглед Дъч, който седи заедно с момчетата в едно сепаре. Отивам при тях.
— Какво е облякла, по дяволите? — промърморвам и се отпускам в сепарето.
Дъч обръща глава към мен с питие на сантиметри от устните си.
— Това е шоуто по бельо — казва ми. — Провеждат го всяка четвъртъчна вечер. Барманките и сервитьорките обличат нощници или корсети и сервират напитки и храна. Забавно е.
Не, всъщност не е.
Но все пак се оглеждам и забелязвам няколко други жени, които носят ордьоври и напитки, някои от тях са доста леко облечени. Поне корсетът на Джордан изглежда лек като броня.
— Обаче Джордан не го е правила преди — продължава той. — Което ме шокира. Реших, че трябва да ти кажа.
— И защо бих искал да знам, мамка му? — Вземам си бира от кофата с лед на масата.
— Аха, извинявай. — Той се обръща и мърмори в чашата си. — Изглеждаш, като че ли изобщо не ти пука.
Изглеждам го косо, когато чувам смеха в думите му.
Оставям неотворената бира обратно в кофата, ставам и се отправям към бара. Чувам изсумтяване зад себе си, но не ми дреме. Моя отговорност е да се грижа за нея, освен това не искам да се облича така, защото си мисли, че ѝ трябват пари.
Има само още една барманка, освен Джордан. Собственичката Шел. Сигурен съм, че не ме е забравила, така че свивам към другия край на бара и привличам вниманието на Джордан, която отваря редица от шест бутилки бира.
— Какво си облякла, по дяволите? — Навеждам се и говоря колкото мога по-тихо.
Тя накланя глава към мен, среща погледа ми, после бързо се извръща, като че ли съм последният човек, с когото би искала да говори в настоящия момент.
Подава бирите, взема парите и се завърта, като удря екрана пред себе си с юмрук.
— Няма проблем — уверява ме. — Това е просто корсет, Пайк.
— Всички те зяпат.
Тя кимва, усмихвайки се саркастично.
— Това е целта.
— Джордан — въздишам и се опитвам да шепна, докато се провирам покрай някакъв старец, седнал на бара. — Градът е малък. Ами ако влезе баща ти?
— Той не идва насам — казва, затваря чекмеджето на касовия апарат и най-накрая поглежда към мен. — Ти също. — Бузите ѝ се изчервяват. — Освен това не съм глупава. Не бих участвала в нещо, което намирам за унизително.
Тя се обръща и подава рестото на клиента, но той махва с ръка, оставя ѝ го. Тя се усмихва, обръща се назад и пуска банкнотите във вече преливащата метална кутия.
— Какво правиш тук изобщо? — пита, докато смесва нова напитка. — Мислех, че ще си стоиш вкъщи по време на ергенското парти, защото… — Оставя бутилката и изобразява с ръце кавички, докато имитира ръмжащия ми глас: — „трябва да има поне един трезвен на работа утре“.
Повдигам вежда. Не звуча така.
Бъркам в джоба си, изваждам флаера и го слагам на бара пред нея.
Тя застива, а лицето ѝ пребледнява.
— Къде го намери?
Грабва го и го захвърля някъде под себе си. Вероятно в кошчето за боклук.
Взема салфетка, слага я пред клиента и му подава напитката, която е направила току-що.
— Ако имаш нужда от пари — казвам ѝ, когато се обръща да отбележи нещо на лист хартия, — ще ти дам назаем колкото ти трябват, разбираш ли?
Тя спира и бавно обръща очи към мен. Погледът ѝ става остър и гневен, изглежда така, сякаш иска да ми се развика, но не го прави. Вместо това се обръща рязко, навежда се и минава под преградата, извръща се към мен само колкото да ми направи знак с показалец, преди да се завърти отново и да тръгне по коридора.
Стомахът ми се свива. Наистина не ми се иска да я ядосвам така. Какво толкова казах пък сега?
Провирам се през тълпата и се насочвам към празния коридор и накрая стигам в същата стая, в която плачеше, когато я ядосах предния път.
Когато влизам през отворената врата, я виждам да стои с ръце на хълбоците и с глава, наклонена към мен.
— По-скоро бих яла от кофите, отколкото да взема пари от теб — изтърсва.
Трябва да си замълча. Но бога ми, не мога.
— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но вече го правиш — казвам ѝ. — Живееш в къща, в която не плащаш нито наем, нито сметки, госпожичке.
— Готвя и чистя! — извиква, но се съмнявам, че някой би ни чул заради музиката. — Плащам си за всичко, арогантен гъз такъв!
— Добре, добре — изръмжавам и примигвам бавно и тежко. — Права си, окей? Но Джордан, мъжете ще си въобразят разни неща. Ще решат, че могат да докосват онова, което принадлежи на сина ми. Излагаш го.