— Синът ти? — подиграва ми се през смях. — Е, всъщност току-що го изпусна. Той ме видя и изобщо не му пука, Пайк. Каза, че изглеждам добре, после тръгна нанякъде заедно с приятелите си. Не му пука!
— Е, на мен ми пука!
Думите излизат от устата ми, преди да успея да ги спра, и аз замръзвам, страхувам се дори да дишам.
О, мамка му. Какво казах току-що?
Устата ѝ се отваря леко, но тя я затваря, вероятно шокирана от изблика ми. Очите ѝ са фиксирани върху мен, без да мигат, а на красивото ѝ лице се четат объркване и изненада.
Но вместо да съжалявам, отново се разгневявам. Как така няма да му пука, по дяволите?
И защо на мен ми пука?
Проклятие.
Тя вече е голяма, нали? И ако на гаджето ѝ не му пука, тогава кой съм аз или който и да било друг, та да се бърка в решенията ѝ. Не е моя работа.
Не, няма нищо лошо в онова, което прави сестра ѝ, за да се издържа, или пък в облеклото на Джордан тази вечер. Тя изглежда страхотно.
Просто не искам… тялото ѝ да е открито за всички.
— Ти си специална, Джордан. — Пристъпвам към нея. — Знаеш го, нали?
Очите ѝ светват, погледът ѝ се свежда и тя извръща очи.
Божичко, знае ли колко е невероятна?
Попивам с очи блестящата ѝ гладка кожа и извивката на кръста ѝ пред мен, идеална за хващане. Само един мъж трябва да я вижда така и това е мъжът, който ще я оцени.
— Не прави неща, които не са ти свойствени, за пари — казвам ѝ. — Ти си идеална точно каквато си. Не се променяй.
Не искам да се променяш.
— Това е просто корсет, Пайк.
— Аха, а после ще е просто конкурс „Мис Мокра фланелка“ и работа в „Куката“, нали? — отвръщам.
Тя завърта очи и се обръща, взема каса „Бъд Лайт“ и ми я тиква в ръцете. Хващам я точно навреме. След това тя се пресяга за каса „Будвайзер“ и излиза от стаята, приключила разговора ни.
Но аз я следвам, качил касата на рамо.
— Няма да работиш в „Куката“ — казвам ѝ.
— А ти не си ми баща.
Изкушавам се да я погледна мръсно изотзад, но би било незряло. Защо да развалям впечатлението за уравновесен, отговорен възрастен, което създадох за себе си, откакто дойде в къщата ми?
Тя оставя касата си на бара и се обръща, за да вземе моята.
Отварям уста, за да кажа нещо — каквото и да е, — за да изгладя каквото съм прецакал пак, и да се опитам още веднъж да я накарам да си облече някакви проклети дрехи.
Но тя ме прекъсва, преди да съм казал каквото и да било.
— Трябва ми още една каса „Бъд Лайт“ — нарежда ми през рамо.
Поклащам глава. Проклета да е самоувереността ѝ.
Обръщам се и се насочвам пак към склада за алкохол, за да взема още една каса бира. След като я оставям на бара, се отправям към сепарето, където момчетата все още заседават, и вземам същата бутилка „Буш Лайт“, към която бях посегнал по-рано.
— Оставаш ли? — пита Дъч.
Свивам рамене и гледам навсякъде другаде, освен към бара.
— За малко, предполагам.
Удрям бирата за по-малко от минута — не ми е любимата, но вече се чувствам твърде неудобно да се върна на бара и да си поръчам „Корона“. Трябваше да си взема, докато бях там.
Забелязвам една от сервитьорките и съм напът да ѝ махна, но виждам, че вече се приближава насам с поднос шотове. Сладка е в миниполата си и черния елек, но не изглежда много по-голяма от Джордан.
Усмихва ни се.
— Здравейте, момчета. — След това започва да разтоварва подноса, като оставя шотовете пред нас. Отдолу са розови или оранжеви, а отгоре има някаква жълта течност.
— Какво е това? — пита Джейсън Брайънт, едно от момчетата ми.
— Нарича се „Обърната ананасова торта“ — отвръща сервитьорката. — Заведението черпи. Джордан каза, че на Пайк му е любима.
Около масата избухва смях заради „женските“ шотове, които сега всички си мислят, че пия, и аз поглеждам към Джордан на бара.
Тя ми се усмихва с голяма горда усмивка.
И вече не се сърдим един на друг.
Вземам шота и го удрям на екс, а алкохолът има вкус на бонбонче. Приятно е, но не съм сигурен какъв е смисълът. Не може да има достатъчно спирт вътре, та да усетя каквото и да било.
Но пък сигурно дълго време ще ме бъзикат, ако някога отново реша да пия с тях.
След още час и още една бира тълпата се е поразредила, а на мен ми е писнало от осемдесетарска музика. Джордан е добре и изобщо не съм сигурен защо си мислех, че се нуждае от защита.
Трябва да си ходя.
Но точно тогава пред мен се появява бутилка „Корона“, поглеждам нагоре и виждам Джордан, надвесена над главата ми.