— Привет — казва, а изражението ѝ е мило и нежно.
Сигурен съм, че ще си седи такова през цялото време, ако спра да я тормозя.
— Добре ли си, захарче? — пита я Дъч.
Тя поглежда към него се и усмихва, после връща погледа си обратно върху мен.
— Всъщност смятах да ти се обадя — казва ми, снишавайки глас. — Не знам дали мислиш да стоиш до късно, но се чудех дали не можеш да ме закараш вкъщи тази вечер. Приключвам в два. Късно ли ти е?
Очите ѝ ме гледат извинително, като че ли се опасява, че ме безпокои, но все пак ѝ казах да ми казва, ако има нужда от превоз. Ще се радвам да я закарам.
— Няма проблем. Ще бъда тук.
Но Дъч ме побутва по лакътя.
— Трябва да сме на обекта в пет сутринта, нали знаеш.
— Всичко е наред — отвръщам рязко и му хвърлям кратък поглед.
Разбира се, бих поспал повече от два часа, но изглежда, нямам избор.
Джордан отстъпва назад.
— Сигурен ли си? — пита отново. — Мога да помоля Шел. — Не ѝ е на път, но не искам да се лишаваш от сън.
— Ще се оправя — уверявам я. — Ще бъда тук.
— Е, защо просто не ѝ оставиш ключовете си? — обажда се Дъч. — Аз ще те закарам, а пък тя ще вземе пикапа ти. И без това скоро ще си тръгвам.
Кучи… Какъв му е скапаният проблем?
Но Джордан бърза да се извини:
— Не, не, няма проблем. Мога…
— Мамка му, казах, че ще се оправя — извиквам им, за да замълчат. След това поглеждам кръвнишки към Дъч. — Що не млъкнеш?
Той се обръща настрани, свил устни, защото иска да се усмихне многозначително.
Всички замълчават за миг, аз поклащам глава и изваждам ключовете от джоба си. Няма никаква логична причина да я чакам, след като Дъч предлага да ме закара сега.
Подавам ѝ ключовете.
— Ето. Нещата се наредиха.
— А ти…
— Да, сигурен съм — казвам ѝ. — Всичко е наред.
Тя пуска ключовете в джоба си.
— Благодаря.
— Паркирал съм точно зад ъгъла.
Тя кимва и се запътва към бара, като поглежда отново към мен. Проверявам телефона си, виждам, че е почти полунощ, и щом Дъч ще ме кара, най-добре е вече да тръгваме.
Отпивам дълга глътка от „Корона“-та, изпивам около половината. Забелязах, че е запомнила каква бира харесвам. Вадя пари от джоба си и пускам няколко банкноти на масата за питието си, после казвам на Дъч:
— Да вървим.
Той се изправя от сепарето с рошава къса коса и се прозява. Насочваме се към вратата и аз подхвърлям няколко банкноти на Джордан, когато подминаваме бара.
Тя ме поглежда многозначително.
— Не говорихме ли току-що за това?
— Аз съм просто клиент.
Погледът ѝ показва, че не приема обяснението ми защо ѝ оставям бакшиш, но хуморът в очите ѝ подсказва, че ще ми се размине. Този път.
Излизаме и пресичаме улицата, за да се качим в тахото на Дъч.
— Нали не искаше да я чакаш до два? — пита ме, докато си закопчаваме коланите.
Всъщност…
— Не — отвръщам, решил, че нямам сили да обяснявам. — Благодаря, че предложи да ме закараш.
Той потегля, а аз се отпускам леко и премествам седалката назад, за да имам повече място за краката. Обикновено жена му седи на това място. Отпускам глава назад върху ръката си и затварям очи.
Усещам как колата прави обратен завой, после ускорява надолу по улицата и се насочва към къщи. В продължение на няколко минути е тихо, докато Дъч търси сателитна станция, а уличните лампи светят през затворените ми клепачи. До вкъщи не е далеч, но все пак исках аз да я закарам. Кой знае дали откаченият ѝ бивш няма да се появи в следващия един час? Дали ще има кой да я изпрати до колата?
Но не се притеснявам само за безопасността ѝ. Изпитвам желание да се уверя, че е добре и че за нея се грижат, и въпреки че се опитвам да го представя като „бащинска“ загриженост, не е такава.
И никога няма да бъде.
Харесва ми чувството, което изпитвам, когато я виждам, говоря си с нея и мисля за нея. Дори когато се караме. И трябва да си го призная — привлича ме.
Мразя го, но вече не мога да го пренебрегвам и да се правя, че го няма. Трябва да се справя с това.
Но не е нужно да го превръщам в голям проблем. През живота си постоянно биваме привличани от други хора. Случва се, не можем да го избегнем. Не значи, че ще направя нещо. Просто се чувствам виновен, че ми се случи с нея.
А фактът, че живее в къщата ми, прави нещата още по-сложни.
Коул наистина има скапани родители. Какъв скапаняк съм само.
Не мога да променя чувствата си, но мога да не предприемам нищо.
Обаче тя изобщо не ме улеснява с начина, по който се държи с мен. Знае как да натисне бутончетата ми. Като че ли е родена за това.