— Изглежда добро момиче — нарушава тишината Дъч.
Отварям очи, а клепачите ми натежават заради дългия ден.
— Аха. — Въздишам. — Тиха е. Подредена. Едва забелязвам присъствието ѝ в къщата.
— Страхотно. — Виждам как ме поглежда час по час. — Разбирате ли се?
— Да, защо?
Усещам, че свива рамене.
— Изглежда нервна, когато е край теб.
Засмивам се. Би могъл да каже същото за мен, ако ме наблюдаваше достатъчно отблизо.
— Е, аз мога да съм заплашителен — шегувам се.
— Аха, Джордан изглеждаше, все едно иска да яхне твърдия ти заплашителен член още в бара.
Очите ми се отварят напълно и го поглеждам кръвнишки.
— Бъзикаш ли се? Какво искаш да кажеш, по дяволите?
— О, моля те — отвръща. — Казваш ми, че не си забелязал как си въртеше ръцете и си хапеше устната само като те гледаше, когато ти донесе любимата бира?
Така ли?
— Приличаше на кученце с изплезен език, висящ от устата — добавя.
Наистина ли?
Прояснявам главата си и поглеждам към прозореца, а по лицето ми се изписва объркване.
Както и да е.
— Не говори така за нея — казвам му. — Тя излиза със сина ми, човече. Хайде, стига.
Да яхне… Поклащам глава. Невероятно.
— Значи е забранена за теб?
— Да!
— Тогава защо я гледаше, сякаш дрехите ѝ ти харесваха толкова много, че искаше да ги видиш на пода на спалнята си тази вечер?
— Не съм я гледал така — процеждам през зъби.
Но той само се засмива тихо.
Задник.
— Ей, не чукам…
— Млъкни — казвам му.
Проклятие. Не е честно. Достатъчно лошо е, че я гледам, все едно е истинска жена, а не гаджето на сина ми, но да пукна, ако някой друг разбере за това.
— Казвам само, че е точно твой тип — отбелязва, изравнявайки гласа си. — Забеляза ли? Винаги си падаше по такива момичета в гимназията. Преди Катастрофата Линдзи, имам предвид.
— Просто млъкни.
Но той не млъква.
— Не казвам, че трябва да правиш каквото и да било. Именно затова се намесих и не ти позволих да я закараш вкъщи.
Тонът му става сериозен.
— Шегата настрана, Пайк — продължава, — тя е точно твоят тип. Не бива да оставаш насаме с нея.
Да.
Знам.
Само се надявам никой друг да не е забелязал.
— Благодаря за намесата — казвам му, — но дори и да ме привличаше, все пак мога да се контролирам.
— Не се виждаш от моята перспектива. — Той поглежда сериозно през предното стъкло. — Гледате се един друг, като че ли…
— Като че ли какво?
Той преглъща, а челото му е присвито в необичайна тревога.
— Като че ли двамата си имате собствен език.
Глава 13
Джордан
Отбивам в алеята, а тялото ми се клати насам-натам, когато фаровете на пикапа осветяват затворената врата на гаража. Натискам съединителя, после спирачката, паркирам и изгасям двигателя.
Барът се опразни рано, а Шел и няколко от другите момичета останаха да затворят, така че се прибирам доста по-рано от два. Пайк си тръгна едва преди час и без съмнение вече е в леглото. Изобщо не е нощна птица.
Оглеждам се и забелязвам чалинджъра на Коул, паркиран в съседство. Явно си е вкъщи.
Сбърчвам чело, внезапно завладяна от опасения.
Разстоянието между нас се увеличава, тези дни чувствам, все едно Коул се намира на километри от мен. Нуждата, която изпитваше от мен преди няколко седмици, почти е изчезнала и се чудя защо още съм тук.
Но пък ми хрумва идея.
Залива ме вина, когато си спомням за случилото се под душа онзи ден и как мислите ми поеха в коренно различна посока от онази, в която исках. Или в която си мислех, че искам.
Беше просто стрес. Мигът ми се изплъзна и Пайк се оказа в центъра на вниманието ми. Държа се мило и загрижено с мен, а аз си умирах за малко внимание, затова се концентрирах върху него. Това е всичко.
Обаче сега почти нямам причина да оставам тук, но въпреки проблемите ни с Коул изобщо не ми се тръгва. Къщата вече ми е позната и близка. Превърна се в дом. И въпреки че Пайк понякога е голям задник, всъщност го харесвам. Грижа го е. Разбира се, не изразява загрижеността си твърде красноречиво, но знам, че има добри намерения. Хубаво е, че някой се тревожи за мен и му пука за онова, което правя.
Не ми се иска да си го признавам, но ми харесва начинът, по който ме кара да се чувствам. Начинът, по който ме гледат очите му, като че ли съм единствена на света.
Слизам от пикапа и вземам чантата си с корсета в нея. Преоблякох се в тениска, преди да напусна бара, и въпреки че се чувствах изложена на показ в продължение на цялата вечер, защото ме гледаха няколко чифта очи повече, отколкото съм свикнала, се усмихвам на себе си и си мисля за пачката пари в джоба ми. Дори не се доближават до онова, което изкарва Кам, или до потенциалната ми заплата като барманка в „Куката“, но са повече, отколкото обикновено изкарвам за седмица, така че…