— Свършихме… свършихме ли? — питам.
Той хвърля якето отзад и изважда още една бутилка от хладилната чанта.
— Предполагам, че направихме каквото можахме. Да се надяваме, че ще е достатъчно.
Оглеждам за последно наоколо и забелязвам, че всички вече се занимават с нещо друго. Някои се качват в колите си, а други все още местят торби или си говорят.
Аз също изхлузвам якето си и го хвърлям в каросерията на пикапа, после се качвам на пасажерската седалка.
Дърпам вратата и той пали двигателя, а чистачките веднага се задвижват от там, където сме ги оставили на идване.
Поглеждам през прозореца.
— О, мамка му — издишвам, втренчена в далечината. Той проследява погледа ми.
Пикапът е паркиран нависоко и имаме цялостна гледка към реката долу, чак до отсрещната страна. Няколкото островчета, които се намират по средата ѝ, вече са почти изцяло покрити с вода, а къщите на отсрещния бряг са под заплаха, докато реката се покачва наполовина на коловете им.
Има още много време, а дъждът вече е намалял. Да се надяваме, че всичко ще е наред.
— Не мога да повярвам колко се е покачила — казвам. — Сюрреалистично е.
Той се обръща към мен.
— Отново се усмихваш.
Срещам очите му и лицето ми се отпуска. Усмихвам ли се?
— Е, опитвам се да не го правя — казвам му и се усмихвам отново. — Имам предвид, че се надявам никой да не пострада и да не бъде наводнен, но…
— Но?
Свивам рамене, усещайки лека вина.
— Предполагам, че ми хареса да помагам днес. Забавно е да се изцапаш.
Той се засмива тихо и превключва пикапа на скорост.
— Още не си видяла истинска мръсотия — дразни ме. — Закопчай си колана.
Половин час по-късно вече пищя, вкопчена в дръжката над вратата, докато той ускорява надолу по калния канал. Завърта волана, за да завием нагоре, обратно към по-високото, а аз се смея и подскачам на седалката си.
О, боже мой, това е забавно. Направо ще умра. Очите ми се насълзяват, толкова силно се смея.
— Не мога да повярвам, че не си го правила преди — казва и ме поглежда, като че ли трябва да изхвърля картата си „Момиче от малкия град“. — По мое време водехме тук момичетата, за да им покажем колко сме добри с пикалите си.
Залитам наляво и после надясно, докато пикапът прекосява калните дупки и локви. Пайк ми е дал пълна власт над уредбата и Славни дни на Брус Спрингстийн се носи от касетката, която съм сложила вътре. Увеличавам звука и се хващам за таблото за опора.
— Все още е — уведомявам го. — Но в наше време става все по-трудно момчетата, с които излизаш, да задържат валидна шофьорската си книжка.
Той се засмива.
— Вярвам ти.
Вдигаме във въздуха дъжд и кал и аз виждам как пръските им падат върху ръкава на дъждобрана ми, намиращ се до вратата, и по голото ми бедро. Пайк настоя да свалим прозорците, без изобщо да му пука, че кабината може да се омърля. Каза, че това ще засили преживяването.
— Ти водил ли си момичета тук? — питам.
— От време на време.
Ъгълчето на устата ми се извива в многозначителна усмивка.
— И след това си ги водил да се натискате на „Хамънд Лок“?
Той ме стрелка с поглед, изглежда изненадан.
— Какво знаеш за „Хамънд Лок“?
Свивам рамене.
— О, просто съм чувала, че старците водели гаджетата си там едно време, това е всичко.
Той се преструва, че се мръщи, настъпва газта и ни забива в друга канавка. Стомахът ми пада в петите и аз отново изпищявам, смеейки се.
— Спри! — умолявам го. — Ще ни преобърнеш!
Предният калник се удря в дъното ѝ и изстрелва вълна от кал и вода пред нас. Тялото ми се втурва напред и се спира в колана, а аз пищя от вълнение, затворила очи.
Мамка му!
Но не мога да спра да се смея. Той е прав. Как може да не съм го правила преди? Изпуснала съм.
През прозорците пада лек хладен дъждец, който намокря крака ми, и аз отново отварям очи, обърсвам буза и забелязвам ивици кал по ръката си.
Обръщам се към него и очите ни се срещат, а телата ни се тресат от тих смях.
— Добре, сега е мой ред! — викам ентусиазирано.
Откопчавам колана си, дърпам дръжката на вратата и понечвам да изляза.
— Не, просто се плъзни насам — казва ми. — Аз ще изляза и ще заобиколя.
Спирам и се обръщам, виждам как отваря вратата си, но вместо да стъпи долу, се набира и се качва в ремаркето на пикапа зад нас. Бързо се плъзгам към другата седалка, зад волана. Хубавото на този пикап е, че е толкова стар, че има двойна седалка отпред. Не се налага да прескачам конзола.