Закопчавам колана си и поглеждам през предното стъкло, а стомахът ми се затопля, докато се усмихвам.
— Внимавай с калта! — викам през прозореца към Пайк.
Нямам представа колко е дълбоко отвън до пасажерската врата.
Но докато чакам, пикапът се разтриса от движенията му отзад, после вратата се отваря, ръката му се показва върху дръжката и той скача вътре, без изобщо да докосва земята.
Намества се на седалката до мен, затръшва вратата и прокарва ръка по вече прогизналата си коса.
Очите ми се спускат към тениската му, залепнала за гърдите, под която се очертават ключиците, гръдните мускули и широките му рамене.
Той се обръща към мен.
— Какво?
Примигвам и прочиствам гърло, за да дойда на себе си.
— Нищо. Просто още си доста пъргав за възрастта си, а?
Очите му пламват. Той прокарва ръка по външната страна на вратата, после я прибира обратно и замахва към мен, а по лицето ми се разплисква кал.
Ахвам, затварям по рефлекс очи и се извръщам.
— Спри! — Смея се с вдигнати ръце, докато към мен лети още кал. — Само се пошегувах!
— Откога на трийсет и осем години ставаш проклет старец? — ръмжи той, но долавям в гласа му веселие.
Калта лети към мен и аз се свивам с гръб към него, за да се предпазя.
— Съжалявам! Не го мислех!
Но не мога да спра да се смея.
Два часа по-късно небето е притъмняло и аз съм блажено отпусната. Вече не мога да мисля, дори и да искам. Моите и на Коул сметки седят в стаята ми, таксата за обучение, заради която ще затъна още повече в дългове, предстои след няколко месеца и усещам подръпване в кръста, знаейки, че мога да изкарвам повече пари, ако имам смелост… Всичко това сега се намира на километри от мен. Цял следобед се усмихвах непрекъснато.
— Беше забавно — казвам на Пайк, докато двамата заобикаляме къщата в посока към задния двор.
Кални сме и не искам да изцапаме всекидневната, затова предложих първо да се полеем с градинския маркуч отзад.
Поглеждам нагоре към Пайк и забелязвам кал по врата му, както и че очите му гледат разфокусирано, все едно е потънал в мисли. Той се усмихва леко.
— Какво? — питам го.
Най-накрая примигва, поема си дълбоко въздух и поклаща глава.
— Току-що осъзнах, че вече не правя нищо — казва, бута дървената врата на оградата и я задържа отворена за мен. — Не съм се смял така от… дори не мога да си спомня откога.
Сърцето ми прескача. Радвам се, че и той се е забавлявал. Радвам се, че му е харесало да се мотае с мен, защото…
Защото вече свиквам с него.
Хващам се, че гледам часовника и се вълнувам все повече с наближаването на пет часа всеки ден. Очаквам с нетърпение прибирането му и ми се иска това да не се случваше. Накрая ще си тръгна. Не искам да се привързвам.
През ума ми минава мисълта за душа, спомням си за гъбата му и бузите ми се затоплят.
Чувствам се добре с него и се радвам, че той също се чувства добре с мен. Просто не трябва да се чувствам толкова добре.
Стигаме зад къщата, близо до задната врата, и аз се навеждам, за да отворя крана. От маркуча потича вода и го вдигам от земята.
Изправям се и прокарвам ръка под струята, благодарна, че водата още е затоплена от слънцето през деня.
Подавам му го и той го поема.
— Благодаря, че дойде днес — казва тихо. — Имахме нужда от помощ.
Кимвам и свалям кецовете и шапката си.
— Това е и моят град.
Той изплаква лицето, ръцете и работните си ботуши, и аз забелязвам, че водата, течаща от дрехите му, все още е кална.
Само влошаваме нещата.
— Има кърпи в сушилнята — казвам разсеяно. Може да отиде да се подсуши с кърпа, докато аз се изплаквам навън.
Той сваля тениската презглава, аз я вземам и я извивам, за да изстискам водата от нея, докато той прокарва струята от маркуча по раменете си и надолу по гърба.
— Махнах ли всичката кал? — пита.
Обръща се, все още държи маркуча, и ми показва гърба си, а аз внезапно усещам топлината на тялото му до себе си. Кръвта ми се сгорещява под кожата, страхувам се да погледна към него.
— Аха — казвам едва дочуто.
Махам една от ластичките си и започвам да развалям плитката, а кожата ми гори. Той ме гледа.
Затварям очи за миг, докато попивам погледа му.
Искам да ме гледа.
Но го чувам да се засмива и отварям очи, за да видя как се протяга и хваща другата ми плитка. Вдига маркуча и я изплаква.
Ох, калта…
— А, да, много благодаря за това, между другото. — Тонът ми е престорено саркастичен.
— Сама си го изпроси.
Да. Така е. Забавно е да го дразня.