— Съжаляваш ли за някоя от тях? — Забелязвам кал под ухото му и се надигам на пръсти, като заставам с гърди срещу неговите.
— Не, аз… — Той спира, а тежкото му дишане пада върху бузата ми, докато се надвесвам над него.
— Имаш малко кал — обяснявам и поглеждам нагоре към него, а тялото ми се притиска към неговото.
Стъпвам отново на краката си и продължавам:
— Та какво казваше?
Той прочиства гърло.
— А, да. Малко са… малко са ми писнали част от тях, предполагам, но някога — казва ми — показваха точно кой съм и какво искам да кажа за себе си.
Кимвам разбиращо. Отивам зад гърба му и започвам да мия врата и лопатките му, а пръстите ми се плъзгат надолу по гърба му. Той помръдва под докосването ми и през дланта ми се процежда топлина, изкачва се нагоре по ръката ми и ме възбужда. Не искам да спра да го докосвам, но сякаш ръцете ми вече не са достатъчни. Искам да усетя отново неговите.
Какъв ли е Пайк Лоусън, когато взема?
Той обръща глава и пита меко:
— Няма ли да ме попиташ какво означават татуировките?
Заставам пред него и гледам как пръстите ми докосват мускулестата му ръка.
— Някой ден — прошепвам в отговор.
Наистина искам да знам. Искам да знам всичко за него. Но предполагам, че ще имаме причина да се потърсим един друг, ако оставим нещо и за по-късно.
А точно сега отчаяно искам да видя какво друго може да прави устата му, освен да говори.
Докосни ме. Моля те.
Целуни ме.
Пускам маркуча до себе си и прокарвам пръстите на лявата си ръка по корема му, а сърцето ми блъска толкова силно, че ме боли. Мускулите му се свиват, докато ноктите се плъзгат по тях, и аз се страхувам да погледна към него.
Това е грешно. Знам, че е.
Но божичко, усещането е толкова приятно. Усещам очите му върху себе си, всяка нишка от сутиена протърква кожата ми, в момента искам просто да съм гола. Искам той да ме види.
Затварям очи. О, боже.
— Джордан… — Той хваща ръката ми, чувам тежкото му дишане.
Кимвам и отварям очи, но все още не мога да срещна неговите.
— Знам. — Издишвам. — Съжалявам.
Пресъхнала съм, в очите ми избиват сълзи, без да знам защо, а между краката си усещам нужда, която е почти болезнена.
Той бавно повдига брадичката ми. Най-накрая вдигам поглед, но той също не гледа към мен. Очите му са насочени надолу, а челото му се сбърчва от болка.
— Просто не се чувстваш добре — казва тихо. — Коул ти липсва, а аз съм тук. Няма нищо.
Оставам неподвижна, пръстите ми все още лежат на корема му, а ръката му все още е върху брадичката ми. Гърдите му се вдигат и спускат и за миг си мисля, че ще подвия опашка и ще избягам. Той ми измисля извинения. Лесни извинения, зад които да се скрия. Логично е да се чувствам изгубена и да се нуждая от някого, при когото да отида.
Но какво е неговото извинение? Знам, че ме гледа. Знам, че го прави, когато си мисли, че не го виждам, но аз го виждам.
Очите ме болят и се пълнят със сълзи.
— Не за това се извинявам — казвам му.
Вдигам очи, срещам неговите и въпреки че се страхувам, трябва да се гмурна. Не мога да се сдържам повече.
— Съжалявам, защото — прошепвам трепереща — това не е първият път, когато искам да ме докоснеш.
Погледът му замръзва върху мен.
Той ме гледа в очите, неподвижен, с изключение на повдигането и спускането на гърдите му, и аз нямам представа какво става в главата му точно сега, но не мисля, че съжалявам. Повече никакви извинения, че съм разстроена заради Коул.
Привличането съществуваше преди това.
Той бавно оставя пръстите си да се откъснат от брадичката ми, двете му ръце се свиват в юмруци и стиска челюст, внезапно придобил разгневен вид.
По рефлекс отстъпвам крачка назад, но не се отдалечавам повече. Той хваща китката ми, придърпва ме към себе си, увива ръка около мен и хваща челюстта ми между палеца и четирите си пръста. Ахвам, наслаждавам се на усещането за тялото му до моето, но съм и изплашена, защото изглежда полудял.
— Не — изръмжава, оголва зъби и ме поглежда с ярост в очите. — Разбираш ли? Това няма да се случи. Няма да го получиш от мен.
Сълзи напират в очите ми и едва го виждам, докато тялото ми се тресе от безмълвен хлип.
Ръката му, увита около мен, е като стомана, усещам топлината на яростта, извираща от кожата му.
Той ме разтърсва.
— Ако искаш да си легнеш с някого, иди си намери друг.
Поемам си въздух и се отскубвам от него, като отблъсквам тялото му.
Прав е. Какво правя? Защо бих го направила? Чувствам се толкова глупаво, докато прикляквам и бързо вземам тениската и обувките си.