— Не знам. — Свива рамене, взема чантата си и проверява дали има всичко, което ѝ трябва. — Може би защото живея отсреща и си мисли, че все още получавам джобни — шегува се. — Няма проблем. Наистина. Нямам какво друго да правя. Ще се върна късно, става ли?
Късно? Бейзболните мачове приключват в десет.
Сигурно ще ходят на бар след това.
После този пропаднал тип ще се прибере пиян при непълнолетната си сексапилна детегледачка.
Не, по дяволите.
Тя тръгва към вратата, премята чантата през рамо и аз пристъпвам напред.
— Почакай — казвам ѝ.
Обръща се, но очите ѝ само преминават през мен, без да се задържат твърде дълго.
Опитва се да ме избягва.
— Ако искаш — предлагам внимателно, — можеш просто да доведеш децата тук. Могат да поплуват.
Най-накрая среща погледа ми и забелязвам, че очите ѝ са червени. Нещастна е, но се опитва да го скрие. Боже.
Поклаща глава извинително.
— Току-що си приключил работа. Сигурно искаш да си починеш, а те ще вдигат шум.
Отново поглежда нервно надолу.
Заради мен или заради нещо друго? Снощи постъпих правилно. Не искам да се чувства отхвърлена, защото ще направи някого най-щастливия мъж на света.
Някой ден.
Но може би не се ядосва, задето спрях. Може би е разстроена заради това че изобщо се случи.
Правя още една крачка към нея и снишавам глас, като че ли се страхувам, че съседите ще ни чуят.
— Ядосана ли си ми? — питам я.
Тя бързо вдига очи и отвръща:
— Не. — После търси правилните думи. — Просто се опитвам да подредя някои… неща в главата си.
Виждам, че очите ѝ се пълнят със сълзи, и всичко ме заболява. Защо винаги толкова ми се иска да я прегърна?
Тя навежда глава, опитва се да скрие сълзите, които не може да спре, и аз пристъпвам към нея, колебая се само за миг, преди да сложа ръка върху страната ѝ. Пръстите ми се увиват около тила ѝ, а тя не ме отблъсква.
— Тук съм, окей? — прошепвам. — Нищо не се е променило. Все още обичам аромата на свещите ти и звука на музиката ти в къщата. — Замълчавам и после добавям: — Въпреки че не съм голям фен на тортилята с краставица, която пъхна тайно в обяда ми вчера.
Тя се засмива тихо и раменете ѝ се разтрисат.
Потърквам бузата ѝ с палец.
— Никъде няма да отида.
После я придърпвам към себе си, прегръщам я до гърдите си и искам само да я защитя и да ѝ дам всяко проклето нещо, което не притежава.
Увивам свободната си ръка около нея и след миг тя се предава и също увива ръце около мен, разтапя се в прегръдките ми. Притискаме се един към друг толкова силно, че не знам дали аз я прегръщам, или тя мен, но за миг се страхувам, че ако я пусна, ще падна.
— Доведи ги тук — повтарям. — Ще ти помогна да ги забавляваш. Ще извадя надуваемите играчки и ще поръчам пица.
Тя се отдръпва, подсмърчайки, но от очите ѝ вече не текат сълзи и ми се усмихва половинчато.
— Децата обичат пица само с кашкавал — казва, а изражението ѝ отново се омиротворява.
— Аха, спомням си.
Мисля, че Коул все още обича пица само с кашкавал.
Тя пуска чантата си до вратата, където стоеше по-рано, и ме поглежда, преди да излезе, а между нас се настанява разбирателство. Не искам да я нараня.
И ако стоя далеч от нея по-добре, отколкото снощи, наистина няма.
— Не мога да го направя! — вика Йенсен, а от устните му капе вода.
Седемгодишното момченце ходи из водата, а очилата за гмуркане изглеждат огромни върху лицето му. Под него стоят три пръстена за гмуркане, изправени на дъното на басейна, и след като се осмели достатъчно, за да ме хване за врата, докато се гмурках да ги извадя, сметнах, че е време да опита и той.
Крамер е тъпанар, но децата му не са лоши.
— Тогава опитай с краката напред — казвам му. — Потопи си главата и ме гледай.
Басейнът достига до дълбочина едва метър и осемдесет, но аз все пак плувам натам и заставам над пръстените. Джордан се намира в плиткия край с Ава, която е само на две, и ѝ показва как да прави мехурчета във водата. Бях облекчен, когато я видях да излиза в по-консервативен бански от онзи с проклетите мидени черупки, но за съжаление, не ми е много по-лесно да приема изрязаното деколте на този.
— Готов ли си? — казвам, откъсвам очи от мократа коса, залепена за гърба ѝ, и поглеждам към Йенсен.
Той кимва така, все едно главата му е твърде тежка за тялото, и аз си поемам дъх, подскачам и после потъвам с краката надолу към дъното на басейна, като през това време издишам и изтласквам водата нагоре с ръце.
Краката ми се удрят в дъното, хващам един пръстен, оттласквам се обратно към повърхността и си поемам нов дълбок дъх. Той изважда глава от басейна и изплюва малко вода.