— Видя ли? — питам го и избърсвам очите си. — Издишах мехурчета и изтласквах водата над себе си, за да стигна до дъното.
Той отново кимва.
— Искаш ли да опиташ?
Този път поклаща глава.
Разсмивам се и приглаждам косата си назад.
— Добре. Друг път тогава.
Точно тогава струя вода удря гърба ми и аз поглеждам през рамо, за да видя как Джордан стреля към мен с воден пистолет. Момиченцето в скута ѝ се разсмива и Джордан изсумтява, после прави бойна физиономия и насочва водата към главата ми. Отскачам и чувам момиченцето да се киска зад мен.
— И аз искам такъв! — Йенсен се втурва към края на басейна и грабва един от огромните водни пистолети „Супер соукърс“, които Дъч остави, когато доведе децата си миналото лято. Хващам друг и всички започваме да пълним оръжията си, а Джордан дава своето на момиченцето и си взема ново.
През следващите десет минути едва спираме, за да си поемем дъх — смеем се, нападаме и се стрелкаме из басейна, за да избегнем атаките на другите. Всеки е сам за себе си, бебето улучва Джордан право в окото, а Йенсен ме уцелва в главата.
Хващам момиченцето и се преструвам, че го използвам като жив щит, а Джордан пищи и се гмурка под водата, за да избегне струите, идващи откъм Йенсен, Ава и мен.
Накрая момченцето се качва на стъпалата, където сяда, а двамата с Джордан дишаме тежко от усилието. Оставям бебето до басейна, а то отива до масата за пикник и започва да яде диня. Йенсен се присъединява към него и си взема ново парче от останалата пица.
Обзема ме усещане за дежавю. Изненадан съм, че все още имам енергия за тези неща. Като че ли преди цяла вечност се опитвах да науча Коул да плува и му позволих да доведе първото си гадже в основното училище, докато тайно им хвърлях по едно око от вътрешността на къщата. Но това не е толкова стресиращо, колкото спомена ми. Може би защото съм по-възрастен.
Или защото е по-лесно, когато има двама възрастни, наглеждащи децата, вместо един. Всъщност се забавлявах тази вечер.
Наблюдавам как Джордан излиза от басейна и сяда с крака, все още потопени във водата. Взема пистолетите един по един, изпразва ги, после ги изтръсква и ги оставя встрани.
Двойствеността на банския ѝ кара намотките в мозъка ми да се навиват все по-стегнато и ме обърква. Отдолу носи черно. Зряло, секси и открояващо се по красив начин върху загарялата ѝ кожа. И розово отгоре. Невинно, мило и изцяло в стила на Джордан, защото е такова женствено момиче.
Бедрата ѝ, загорели и гладки, и сладкото, усърдно изражение на лицето ѝ, докато бърчи чело, съсредоточена върху задачата. Всичко у нея е младо.
Освен очите ѝ.
Очи, които могат да бъдат изключително търпеливи, защото в продължение на години е търпяла разочарования, но и очи, които могат да бъдат гневни, защото още от първия ден на живота ѝ са ѝ се случвали неприятности и не ѝ е станало дори малко по-леко с времето.
Виждаш как мозъкът ѝ обработва всяко решение и всяко взаимодействие, защото вече е толкова добра в оценяването на последствията и опасностите, че ѝ е станало втора природа.
Знае, че времето лети и нейният час също ще настъпи. Просто трябва да се държи.
Има гладката кожа и тялото на млада жена, но очите ѝ са на човек, преживял десетилетия.
Моите очи се спускат към устата ѝ, спомням си усещането от целувките ѝ и нов прилив на топлина залива гърдите ми точно под кожата. Извръщам се и прокарвам ръка през мократа си коса.
Не беше случайност. Искам я.
Обичам аромата ѝ из къщата, начина, по който сяда до мен тук или в киното онази първа вечер, толкова лесно и удобно, като че ли сме две грахчета в шибана шушулка, и с нетърпение се събуждам всеки ден, знаейки, че ще я видя.
— Боже господи — казвам тихо.
Падам си по жена за пръв път от двайсет години.
— Какво? — чувам я да пита.
Вдигам глава и се обръщам към нея. На глас ли го казах?
— Нищо — отвръщам.
Тя поглежда нагоре към мен, докато изпразва последния пистолет, а аз изваждам макароните от басейна и ги хвърлям до него, за да избегна очите ѝ.
Искам още от онова, което се случи снощи, но не знам какво ще правя.
На масата за пикник отново започва да звъни телефон и аз поглеждам към нея.
— Телефонът ти пак звъни.
Тя кимва и лицето ѝ леко се намръщва.
— Аха, знам кой е.
Веждите ми се вдигат. Кого се опитва да избегне?
Телефонът звъня няколко пъти, откакто се прибрах, и доколкото знам, не е вдигнала нито веднъж.