— Помните ли ме? — казва момчето и протяга ръка. — Аз съм Джей Макейб. Приятел на Коул.
Стискам ръката му и го изучавам. Джей…
— Джордан тук ли е? — пита. — Казаха ми, че все още живее у вас.
Джордан. Какво иска от…
И тогава се сещам.
— Джей — казвам, озарява ме разбиране, а гърбът ми се стяга, като че ли е от стомана. — Бившето ѝ гадже?
Ъгълчето на устата му се извива нагоре в усмивка, а очите му се озаряват.
— Да, излизахме заедно.
Но аз вече не го слушам. Прокарвам пръсти по палеца си, сърби ме да свия ръце в юмруци, а гърдите ми се повдигат и спускат, докато дишам тежко.
Излизам от къщата и тръгвам право към него. По-висок съм само с няколко сантиметра, но се постаравам да го разбере.
Лицето му се отпуска, когато не спирам, и той се препъва, докато отстъпва назад, за да не го прегазя.
— Ей — протестира.
Но аз продължавам. Вървя, докато не го изтиквам надолу по стълбите и върху шибаната ливада.
В очите му се чете тревога.
— Какво, по дяволите?
Пристъпвам към него и скръствам ръце пред гърдите си.
— Обикновено не заплашвам хлапетии като теб, но искам да ме разбереш добре — заявявам. — Може да си имаш собствена тълпа последователи, които те обичат или се страхуват от теб, но аз… — правя пауза за ефект — … не съм част от нея. Знам кой си и с какво обичаш да се занимаваш. Стой далеч от Джордан и наистина ще го оценя, ако оставиш на мира и сина ми. — Отново започвам да вървя към него и го изтиквам от моравата. — Повече да не си стъпил в моята собственост или ще те закопая в някоя дупка и ще те залея с цимент, за да се превърнеш в част от основите на следващата къща, която строя, и никога да не те намерят. А сега се разкарай.
Посочвам му с брадичка да се маха.
— Какв…
— Да не би да заеквам? — прекъсвам го.
Той диша тежко, а адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу, докато рови в джоба си за ключовете, предполагам.
— Боже — казва и се качва в колата си.
Но аз виждам всичко в червено. Искам да го разкъсам. Как може синът ми да го смята за свой приятел?
Решил е да сложи ръка върху нея. Ако зависи от мен, никога повече няма да я види.
Проследявам как излиза от алеята ми на улицата и се омита възможно най-бързо. След миг страхът, който изпитва, ще се превърне в гняв и той ще си каже, че не съм способен да изпълня заплахата си.
И част от мен се надява, че отново ще си опита късмета само за да ми даде извинение.
Поглеждам към къщата на Крамер и виждам, че лампите са запалени, но няма движение зад завесите, така че се надявам да не го е видяла.
Връщам се обратно вътре и заключвам вратата, но после размислям и отново я отключвам, в случай че тя е навън, а той се върне и ѝ се наложи бързо да влезе в къщата или нещо подобно.
Завъртам очи. Боже.
Качвам се горе, отивам в банята, отварям вратата на душкабината и пускам водата. Тя бързо се пълни с пара, затова свалям банските и влизам вътре, като затварям вратата.
Горещата вода удря кожата ми като хиляди игли, но бързо ме затопля толкова приятно, че почти се замайвам.
Слагам ръце на стената и пъхам глава под струята, оставям водата да тече надолу по тила, врата и гърба ми.
Какъв бардак.
Не мога да се свържа с хлапето си, а когато успея, то не иска да говори с мен. А това, че точа лиги по последното му гадже, както по никоя друга жена през живота си, определено не помага.
И още по-лошо, сега, когато е сама, всеки малък градски задник ще започне да души около входната ми врата, умирайки си да се докопа до нея.
Знам, че не мога да я имам, но желанието няма да си отиде просто така.
Затварям очи, изпразвам дробовете си и я усещам навсякъде.
— Джордан — прошепвам.
Членът ми веднага се уголемява, усещам го как се втвърдява само като чуя името ѝ. Тя отвърна на целувката ми снощи. Усетих привличане и от нейна страна. Дали си фантазира за мен?
Надървям се още повече при мисълта как лежи в леглото и си мисли за мен. Желае ме.
Затягам юмрук около члена си, защото ме боли толкова силно, но го погалвам съвсем случайно и приятното усещане ме кара да изпъшкам.
Умът ми е пълен с нея, кълна се, че я подушвам. Толкова е близо.
Докосвам се и се отдавам на фантазията.
В леглото съм, а в стаята е тъмно като в рог. На вратата се почуква, размърдвам се и сядам.
— Да? — казвам, прегъвам единия си крак и отпускам ръка върху него.
Джордан отваря вратата, разбирам, че е тя само заради проблясъка на златистата ѝ коса.
— Какво има? — питам нежно.
Гол съм под чаршафа, но тя не вижда нищо.