Рождение

Защо избра точно нея? Имаш толкова хитове, а ти избра чужда песен.

Стори ми се подходяща.

Не каза, че му се иска да вярва, че това, за което се говори в песента, се е случило със скъпите му момичета – те са някъде там в ръцете на някой ангел, който се грижи за тях.

• Заради тях ли го реши?

Колата потегли. Богомил не попита за кого говори мъжът до него. И така беше ясно.

• Да.

• Боги, отдавна искам да ти кажа нещо. - Антон му хвърли внимателен поглед. - Мисля, че където и да са те, не са щастливи да те виждат такъв.

• Те са мъртви, Антон. - процеди през зъби Мил. - И не ме виждат. В земята са. Знам го, защото бях там, когато пръстта покри ковчега.

• Всички бяхме там. Ами ако душите им те гледат отгоре?

• Престани! - удари по таблото Богомил. - Искам само този ден да свърши и да се прибера. Нямам нужда от успокоение и хипотези, с които хората се самозалъгват, за да притъпят болката.

Антон не каза нищо повече. Скоро щяха да стигнат театъра. Знаеше, че Богомил има нужда да се успокои и да се настрои за изпълнението. Но на последния завой преди целта колата поднесе и се завъртя неконтролируемо върху образувалия се на платното черен лед. Автомобилът се качи на тротоара, размина се на сантиметри със стоящата там жена и беше спрян от близкия контейнер за боклук, в който се удари задницата.

Въздушните възглавници се задействаха, предотвратявайки сериозни наранявания, но ударът изпрати мъжете в безсъзнание.

 

• Мама, он не должен был идти к нам. Что случилось?

• Он не останется, малышка. Но нам надо сказать ему некоторые вещи.

 

Богомил се оказа на някакво непознато място. Навсякъде имаше светлина. Всъщност имаше само светлина. Не се виждаше нищо друго. Мъжът се огледа и видя приближаваща към него фигура. Сливаше се със сиянието наоколо заради белите дрехи, в които беше облечена.

Колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно Мил различаваше контурите. В един момент видя, че фигурата не е една, а две – жена носеше на ръце малко момиче.

Не може да се те. - помисли си мъжът. - Те са мъртви. Аз сънувам.

Но пред него застанаха именно неговите момичета, държейки се за ръка.

• Здравей, тате! - каза малката. - Радвам се да те видя, но мястото ти не е тук.

Бо погледна към жената. Изглеждаше същата, каквато я помнеше с изключение на сияещите бели дрехи.

• Кали, как...?

• Яна е права. Мястото ти не е тук. Времето ти не е дошло още.

• Толкова ми липсвате. - той протегна ръка към нея.

• Ние сме добре, но ти трябва да ни пуснеш. Не можем да продължим отвъд, докато ти не приемеш, че вече не сме при теб. Освен това там има някой, който се нуждае от теб, както и някой, от когото ти се нуждаеш.

• Имам нужда от вас двете.

• Някой ден ще се срещнем отново, но е още рано. Върви!

Богомил усети пулсиращо налягане върху гърдите си и топлина върху устните си. Сиянието го обгърна, отделяйки го от неговите момичета.

Усети, че лежи на замръзналия тротоар, а до него бяха коленичили хора. Нечии ръце все още лежаха на гръдния му кош, а две топли длани придържаха главата му върху нещо меко.

• Свестява се. - чу се мек женски глас до него.

• Чудесно. - втори глас над лицето му.

Мил отвори бавно очи – в първата секунда помисли, че заради удара в главата халюцинира. Отгоре го срещна лицето на Калина – същата кестенява коса, която на слънцето придобиваше червеникави оттенъци, същите топли шоколадови очи, плътните устни, нежния овал на лицето й.

Мъжът понечи да я докосне, но жената се отдръпна стресната.

• Добре ли е? - обърна се тя към другата жена.

• Може би все още е замаян, но според мен няма сериозни поражения. Все пак ще трябва да отиде до болницата за всеки случай. А ти как си? След това, което видях, цяло чудо е, че си жива.

Бо се опита да се изправи и успя да седне. Сега вече забеляза, че едната от жените носеше лекарска престилка.

• Дара, колата за малко да те помете. Размина се на косъм.

• Но, не се случи. Явно някой там горе ме пази.

„Някой там горе.“ отекна в съзнанието на мъжа и той отново погледна „Калина“. „Не, не Калина.“ помисли си Богомил. „Как я нарече лекарката? Дара? Отива й.

• Господи, Боян! - възкликна тя и скочи. - Казах му, че само ще си купя кафе. Той остана с шофьора и сигурно се чуди къде съм.