Рождение

Върви! Аз ще дойда след малко.

Богомил отнесено проследи как жената внимателно, но бързо се отдалечи по тротоара и се скри в театъра.

• Антон добре ли е? - попита той лекарката.

• Мъжът, който беше с вас в колата? Ето там е, говори по телефона.

• Благодаря Ви! Трябва да вървя.

• Бъдете внимателен следващите няколко дни – гадене, световъртеж, сънливост, всичко, което е необичайно. Не ми се вярва, но може да имате сътресение.

• Ще отида до болницата след концерта, но сега трябва да вървя.

Мъжът се приближи до приятеля си и го чу да говори с агента му – Силвестър.

• Слай, катастрофирахме. Докторът каза, че е добре Богомил да бъде видян на скенер. Ще го закарам в болницата.

Мил взе телефона и каза кратко:

• Слай, добре съм. Ще отида след концерта. - и прекъсна връзката. Върна апарата на Антон и добави: - А ти се прибери при семейството си! Ще се справя и без теб.

• Но болницата...

• Ще хвана такси. Няма нужда да стоиш с мен. А и в театъра вероятно има някакво медицинско лице. Прибирай се!

• Сигурен ли си?

• Сигурен съм. - потупа го по рамото Бо и влезе в театъра.

Несъзнателно се огледа. Какво очакваше да види? Или кого? Не знаеше коя е тя. Не знаеше защо е дошла, нито как да я намери. Знаеше само едно име – Дара – за което дори не беше сигурен дали е полното й име или я наричаха така на галено.

Въздъхна и продължи към гримьорните, но после се сети, че костюмът остана в колата. Върна се да го вземе и видя, че линейката все още е паркирана пред сградата, но времето напредваше и въпреки че се зачуди за причината, не отиде да пита.

Един час подготовка, в който го въртяха пред осветеното огледало ту на едната страна, ту на другата – сценичен грим, прическа и костюм. Не беше приятно, но се налагаше. Какво не би дал сега за една цигара, за да притъпи нервността. Скоро, скоро щеше да мине неговият ред в концерта и можеше да излезе навън.

Зад кулисите беше истинска лудница - танцьори търчаха напред-назад, сценични работници нагласяха осветлението, артистите разговаряха помежду си.

Богомил се огледа за последно и излезе на сцената. Както обикновено прожекторите светеха към него и той не можеше да види почти нищо от това, което се случва в залата. Предпочиташе така, беше му по-лесно, представяйки си, че никой не го слуша. Или почти никой. Не, не страдаше от сценична треска. Поне не повече от всички свои колеги, но след катастрофата не можеше да се насили да мисли за работата си като за нещо, свързано с изява пред хора. Въпреки това близките му бяха успели да го убедят да не се отказва от музиката.

Постенно осветлението намаля. Беше избрал да изпълни песента „Angel” на Лара Фабиан. Много нежна песен с нотки на тъга в мелодията, която винаги докосваше душата му. Съпроводът беше само от пиано, което правеше изпълнението много интимно. А той пееше за онези, които беше загубил.

„Ты в руках ангела, Может, в них ты найдешь покой..." Песента свърши, последните акорди отекнаха и мъжът се оттегли от сцената без да се обърне, без да обръща внимание на аплодисментите, стискайки конвулсивно микрофона.

Трябваше да излезе. По-късно щеше да се върне за общото финално изпълнение на всички артисти, но сега имаше нужда от свеж въздух. Дори не от цигара, а от въздух. Бързо излезе в задния двор на театъра, където обичайно си почиваха артистите, както беше с тънките сценичен костюм и обувки, без палто и ботуши. Добре, че някой се беше погрижил снегът да бъде изчистен. Мил си пое жадно въздух няколко пъти, облегна се на студената стена и затвори уморено очи.

Не знаеше колко време е минало, когато чу до себе си стъпки. Щракване на запалка и миризмата на евтини ментолови цигари.

• Знаете, че са вредни, нали? - каза той на жената.

• Знам, но не мога да ги спра. - отвърна тя и се обърна.

Дара!

• Изпълнението Ви беше великолепно. - добави жената. - Доста хора се просълзиха, въпреки че не разбираха смисъла на думите. Заразихте ги с емоцията.

• А Вие?

• Аз не искам да си помислям какво би било, ако вашата песен стане реалност за мен. - тя си дръпна от цигарата.

• Песента не е моя.

• Но я изпяхте Вие. Значи е поне малко и Ваша.

Богомил се зачуди дали имаше време да продължи разговора с нея. Дали тя имаше време или щеше да изчезне набързо, както преди два часа.

• Харесва ли Ви концерта?

• Да. По-важното е, че парите, които ще се съберат тази вечер, ще помогнат на много деца.