— Може да почака още малко — отвърна й той със смях, — но аз не мога. Наистина не мога. — Той легна върху нея, а ръцете му продължаваха нежно да я възбуждат. Цялото тяло на Ян излъчваше страст. Той я подхвана отдолу, надигна леко бедрата й и проникна в нея с един мощен тласък.
Бедрата й бяха гладки и стегнати и тя посрещаше всяко негово движение с някаква отчаяна страст, сякаш се страхуваше, че всеки миг всичко може да свърши и магията да се развали. Голите им тела се преплитаха едно в друго, езиците им се търсеха постоянно и изглеждаше сякаш никога няма да им омръзне да се докосват. Ян почувства, че краят наближава, той увеличи темпото, продължавайки да дразни с двете си ръце зърната на гърдите й.
Екстазът ги заля с божествените си вълни и за момент те забравиха всички тревожни мисли, които бяха обсебили съзнанието им.
Пол Хатуей се наведе напред и нахлупи още по-ниско шапката си. Конят му цвилеше и се опитваше да прегази непроходимата кал, а отгоре небето продължаваше да излива реки от дъжд. Като повдигна глава нагоре, Пол размаха юмрук.
— Ти, дяволско време! — изкрещя яростно той. — Защо сега? Когато се моля за дъжд, той никога не пада. Когато не го искам, сякаш небесата се отварят и изливат цял океан. Проклето да бъдеш! Няма да ми попречиш!
— Хайде да се връщаме! — извика един от мъжете, като се приближи до него. — Никоя жена не заслужава това. Забрави я, Пол! Има толкова много като нея в „Оудъм“ и всяка от тях би била щастлива да си вдигне полата и да живее в разкоша, който ти предлагаш.
Пол се извъртя и удари мъжа през лицето с опакото на ръката си.
— Дръж си езика зад зъбите! — изсъска му той. — Трябва да намеря Тейла. Тя не може просто така да избяга. Чуваш ли? Залогът е много по-голям от едно вдигане на полата.
Мъжът се отдръпна при удара, след това заби пети в коня си и се отдалечи от Пол. С мрачно изражение се присъедини към групата зад него. Всички размениха зловещи погледи, но продължиха упорито да яздят през вилнеещата с пълна сила буря.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Когато Тейла и Ян се сбогуваха с Дона, денят бе кристално чист. Хванала здраво юздите, Тейла яздеше до Ян и от време на време скришом му хвърляше нервни погледи. Нещо не беше наред. Той все още не беше се опитал да я разубеди от опасното й хрумване да отиде с него и да участва в залавянето на Пол. Изглежда, той беше намислил нещо. Когато веднъж погледите им случайно се срещнаха, Тейла забеляза лукавите пламъчета в очите му, което не вещаеше нищо добро.
Изнервена, тя обърна глава и се загледа в околността. Ян се усмихна на себе си, когато забеляза стиснатите устни на спътницата си. Знаеше колко е объркана от факта, че той се беше съгласил толкова лесно да го придружи. Знаеше също, че не след дълго щеше да разбере истинските му планове. По дяволите, той можеше да пази тайни не по-зле от нея!
Двамата продължиха да яздят мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли.
Над тях слънцето заливаше с адската си топлина и небето, и земята. Тежка мараня бе паднала над земята. Внезапно хладен повей зарадва Тейла и леко повдигна ефирната муселинова рокля, която Дона й бе дала. Памучната й риза се изду, а вятърът започна да си играе с косата й, разпръсквайки я по лицето и раменете й.
Решена да не позволи на Ян да разбере, че е объркана от държанието му, Тейла се съсредоточи върху други неща. Като се огледа около себе си, тя отново се удиви колко много имот притежават Ян и майка му. Огромната къща с многобройните беседки, небрежно разхвърляни около нея, бяха останали далеч назад. Сега двамата яздеха по извиваща се алея, застлана с чакъл, а от двете им страни се извисяваха величествени борове и евкалипти. Склоновете около тях бяха обсипани с люляци и азалии. Малко по-далеч се виждаха насаждения, които образуваха правилни геометрични линии.
Точно на срещуположната страна Тейла забеляза градина, по японски маниер, с красиви водопади, японски явори, алезии и лалета, които правеха всичко да изглежда като в приказка. По-далеч, по облените в слънце склонове, стада крави и овце пасяха кротко.
— Вече виждам защо не ми е приятно да идвам често тук — извади я от съзерцанието гласът на Ян. Тя рязко се обърна и го погледна с полуотворени устни.
— Ян, това е толкова прекрасно! — каза тя, неразбирайки как някой може да не харесва да живее в такава обстановка.
С широк шест на ръката Ян посочи хълмовете наоколо.
— Двеста и седемдесет акра и всеки един от тях придобит със сила. Доведеният ми баща преследваше неотстъпно своя цел и смачкваше всеки, който застанеше на пътя му — каза горчиво той и като свали ръката си на лъка на седлото, го стисна толкова здраво, че кокалчетата му побеляха. — Много аборигени са били убити за тази земя. За мен тя е нечиста.