В този момент Пол дръпна Тейла настрана.
— Вие двамата повече няма да си шепнете нищо, ясно ли е! — извика той, като зашлеви шамар на Тейла и я избута към чакащите мъже. — Тръгвай, слугиньо, следвай моите хора!
Ян усещаше, че кръвта му кипва. Той свиваше и отпускаше юмруците си, а погледът му не се отделяше от пушката на земята. Беше толкова близо. Толкова близо! Ако беше достатъчно бърз, щеше да успее да я вземе.
После милостивият Бог да им е на помощ…
Той пое дълбоко въздух, клекна бързо и протегна ръка към оръжието, но изведнъж се сви и едва не извика от болка, когато един тежък ботуш настъпи ръката му и я притисна към земята.
— Това май беше доста глупаво от твоя страна, а? — попита Пол, като още по-силно натисна с крак. — Ставай, Лейвъри. Бавно и леко. Тръгвай към Тейла. Но не се приближавай достатъчно, за да си говорите! — Вдигна крака и се изкикоти.
За момент Ян остана неподвижен и усещаше как ръката му пулсира от болката. После пое дълбоко въздух и я вдигна пред себе си. Огледа я внимателно. Кожата й, започнала да придобива жълтеникавотъмен цвят, беше ожулена, но костта все пак не беше счупена.
Решен да не покаже по никакъв начин болката си пред Пол, Ян се изправи и тръгна към Тейла. Когато тя го погледна през рамо, той видя сълзите, които блестяха в очите й, и си обеща да не рискува безразсъдно, без значение какво щеше да му коства това. Видя, че доведоха един кон до трупа на Танер и завързаха тялото отгоре. После малко по-напред забеляза и останалите коне — завързани, докато ездачите им са дошли пеша до мястото на лагера.
Пол мина бързо край Ян и се качи на коня си. Обърна го и после се наведе над Ян и му каза:
— Нямаме свободни коне и, изглежда, вие с Тейла ще трябва да походите малко пеша.
— Как ни намери, Хатуей? — попита ниско Ян.
— Стана случайно — изсмя се Пол. — Нямах късмет да намеря Тейла, затова реших да търся онзи, който искаше да я спаси. А докато те търсих, знаеш ли кого намерих — Танер. И не е ли чудесно, че той ме доведе при теб? Сега мога спокойно да кажа, че не съм сторил нищо лошо.
— Радвай се, докато все още можеш — каза Ян и присви очи. — Защото скоро ще се пържиш в Ада.
Пол насочи поглед настрани, а после завъртя коня си и го пришпори, като се смееше високо.
Ян вдигна гордо глава и погледна напред към групата мъже, които яздеха край Пол Хатуей. Те тъкмо се обръщаха назад и бързо го заобиколиха заедно с Тейла. Тръгнаха след Пол, който беше най-отпред, като започнаха да тормозят Ян и Тейла. Този, който яздеше до нея, я ръчкаше в ребрата с пушката си или дърпаше косата й. Друг мина край Ян и го ритна, като му се изсмя. Започнаха да го удрят с пушките си, докато от челото му потече кръв.
Тейла се измъчваше непоносимо, като гледаше как унижават Ян, а забравяше своите болки. Тя избърса сълзите от очите си и продължи напред, чувствайки се ужасно от безпомощността на Ян. Но тя знаеше, че само да има възможност, Ян щеше да накара всички тези хора да съжаляват и да си платят за това, което им причиняваха сега. Но такава възможност едва ли щеше да му се удаде. Той беше без оръжие. Това го правеше безсилен пред толкова много мъже.
Небето просветля напълно, когато настъпи денят, и огненочервените отблясъци на слънчевите лъчи огряха височините в далечината. Тейла отскочи настрани, когато видя една змия да се измъква бавно от дупката си точно в краката й. Влечугото се скри уплашено от вика й. Като въздъхна дълбоко, тя продължи напред. Беше твърде далеч от Ян, за да получи подкрепа от него. Ако все пак се случеше двамата да застанат твърде близо един до друг, някой от разбойниците веднага заставаше между тях с коня си.
Жегата започваше да става непоносима. Въздухът така се беше нагорещил, че в далечината предметите сякаш трептяха. Беше отвратителна влажна сутрин, задушна и потискаща.
Един тесноопашат орел прелетя високо горе над Тейла, после зави плавно и направи няколко кръга. Полетът му беше толкова плавен, прекрасен, свободен. В този момент с особена болезненост тя осъзна ужаса на положението, в който бяха изпаднали с Ян — ужаса да бъдеш пленник. После обаче срещна погледа на Ян и това я окуражи. Досега той винаги я беше защитавал. Беше убедена, че ще намери начин да я защити и сега.
Спомни си, че и вчера положението й се струваше безизходно, но днес тя бе все още жива, само че беше много жадна. Отново, отново се почувства жадна! Струваше й се, че не беше близвала вода от дни. Езикът й беше сух и болезнено залепваше на небцето й.
Червеникавата песъчлива земя наоколо, самотата и жегата извикваха в съзнанието й някакви образи, които неспирно танцуваха пред очите й. Напред линията на хоризонта й изглеждаше невероятно далечна. Планините се издигаха високо в остри и наклонени песъчливи върхове. Назъбени и причудливо оформени от ветрове и дъждове, те приличаха на огромни триони, насочени към небето.