Той я изгледа с удивление и после се надигна на лакът и се озърна наоколо. Изведнъж го сряза болка, сякаш някой го изрита в стомаха, когато той си спомни къде беше и защо, а и кой друг освен него и Тейла беше заловен.
— Господи! — каза той, като скочи бързо на крака, но се олюля и му се зави свят. — Майка ми!
Тейла видя колко несигурно стои той на краката си и се изправи, за да го хване през кръста.
— Ян, ти не можеш да направиш нищо в момента — каза тя с треперещи устни. — Пол има много хора със себе си тук, в лагера. Сигурна съм, че ни пазят зорко. Дори и като замине да преследва аборигените, охраната ще е силна.
Ян я погледна с тревога.
— Какво имаш предвид, като казваш, че Пол ще преследва аборигените? — Той се дръпна малко от нея и я хвана здраво за раменете. — Кажи ми! Какво означава това? Какво е намислил онзи кучи син?
Тейла го погледна уморено и каза:
— Пол и неговите разбойници смятат да тръгнат след аборигените и да ги спрат по пътя им към морето. Смята да избие всички от племето на Хоуки още преди да стигнат до крайбрежието за Празника на лебедовите яйца.
Стиснал зъби, Ян закрачи нервно напред-назад.
— Знаех си. А точно сега съм тук и не мога да им помогна! — После погледна към овчата кожа на вратата, сякаш виждаше през нея, и каза тъжно: — А майка ми… Дори и нея не мога да спася.
С една голяма крачка той се озова до вратата и отметна кожата. Погледна навън и видя, че хората на Пол вече се качват на конете, а самият той беше най-отпред. Майка му все още беше вързана за кола, а дългата й златиста коса падаше на вълни по раменете и лицето й.
Изведнъж той забрави всякаква предпазливост, изскочи от колибата и започна да удря пазачите, които се завтекоха към него. Повечето от тях бяха повалени от съкрушителните му удари. В него се бе появила някаква скрита, неподозирана сила, предизвикана от едничкото му желание да спаси майка си.
Но това не беше достатъчно. Той скоро беше повален на земята, задържан здраво, а над него се надвеси един едър разбойник с гъста червеникава брада и златистокафяви очи. Ян си пое дълбоко въздух няколко пъти и после събра слюнка в устата си. Очите му блестяха от ярост и той се изплю в лицето на този, който го държеше.
Мъжът охлаби хватката си за момент, но това беше достатъчно за Ян, за да стовари юмрука си в лицето му. Докато онзи се осъзнае. Ян го блъсна настрана, скочи на крака, но се спря на момента, тъй като усети хладния допир на дулото на пушка в гърба си.
— Стига забавления за тази сутрин — каза Пол, като се изсмя зад Ян. — Може би, когато се върнем, след като убием приятеля ти Хоуки, ще ни покажеш това отново, а? Но сега се прибирай в колибата!
Свил ръце в юмруци, Ян гледаше майка си и сякаш бавно умираше, осъзнавайки безпомощността си.
— Хатуей, не знам как, но ще си платиш! — изръмжа задъхано Ян. — Ще си платиш, за всичко!
— Оу, уплашен съм до смърт! — отвърна подигравателно Пол, като застана пред него и се усмихна самоуверено. — Но, както ми се струва, синко, ти си този, който ще плаща, не аз.
— Ще видим — отвърна Ян през зъби. — Веднъж да разберат за безчинствата ти в Аделаида, ще ти се струпат доста проблеми на главата. Все ще се намери кой да те предаде на властите и да отмъкне солидна награда за теб.
Пол отметна глава назад и се разсмя високо, а после погледна надменно Ян.
— Ти май не си толкова умен, колкото те мислех. Вземи се върни в Америка и поучи още малко, а? Виж, Ян, ти, който се смяташ за толкова умен, би трябвало отдавна да си разбрал, че аз имам доста високопоставени приятели на всяко място. Те винаги биха се застъпили за мен и биха потвърдили, че аз съм един скромен, почиташ, Бога и уважаван човек. Плащам добре на тези мои приятели за мълчанието и сътрудничеството им и съответно мога преспокойно да се разхождам с хората си. Само ти ме притесняваше. Заради теб трябваше много да внимавам за гърба си. — Той кимна и нагласи очилата на носа си, а после се усмихна самодоволно: — Да, синко, при всичките ти знания и умения, аз те надхитрих там, където беше най-необходимо. Признавам, че са ме притеснявали твоите хитрости и номера в Шубраците. Сега обаче играта вече е приключила и аз съм я спечелил. — След това Пол му посочи колибата с пушката си. — Влизай вътре при Тейла — каза той гладко. После се усмихна а очите му се присвиха, когато погледна към Ян. — Трябва да ми благодариш. Дал съм ви самостоятелна колиба, така че вие двамата ще можете да прекарате времето в прегръдките си. Не можете да искате нищо повече, нали? Дали пък не съм твърде щедър?
Ян се препъна и политна към Тейла, когато един от мъжете го изблъска навътре. Тейла го подкрепи и двамата застанаха пред Пол, когато той влезе и ги изгледа.