— Тейла, преди малко казах неща, за които вече съжалявам — каза Пол ледено. — В действителност за мен ти си едно голямо разочарование. Ти не си нищо поведе от момичетата, които Дейзи Оудъм ми изпращаше. Когато ме виждаха да убивам някой роб и избягваха в Шубраците, за мен беше удоволствие да ги търся и убивам. — Ярост и яд блеснаха в очите му, когато заговори отново ниско и заплашително. — Мразя всички жени. Черни или бели — за мен няма никакво значение. Но не само ти ще умреш — сестра ти също. В момента Виада трябва да пътува с кораб за Австралия. — Със смях Пол се завъртя на пета да излезе, но се спря и пак се обърна към Ян и Тейла. — Аз и бандата ми отиваме да изтребваме аборигените — похвали се той — Знам къде яйцата на лебедите се намират в най-големи количества — на един полуостров, който е широк не повече от половин миля. Детска работа е за хората ми да преградим пътя за бягство на черньовците. Ще ги изловим и ще ги избия до един с най-голямо удоволствие. — Пол отново тръгна да излиза, но пак се спря. Очите му искряха злобно, а при една загадъчна усмивка на бузата му се появи малка трапчинка. — Смятам да донеса доста свидетелства за това, колко неприятна може да бъде една битка. Естествено, ще са отвратителна гледка, но не се притеснявайте, аз ще ви ги покажа, а после — кой знае — може би ще последвате тяхната съдба. — Този път той най-после се обърна и напусна колибата. Тейла трепереше от страх. Заплахите на Пол Хатуей към Виада и аборигените звучаха зловещо. Отпусна се на Ян, а от очите й потекоха сълзи.
— Прилича ми на кошмар, като онези, които ги сънувам напоследък — каза тя и опря бузата си в гърдите му. Чувстваше ударите на сърцето му, които бяха силни и чести, защото усещаше, че Пол Хатуей го е победил. Разбираше, че не можеше да помогне на майка си, която може би умираше или дори вече не беше жива. Не можеше да предотврати и срещата на приятелите си аборигени със смъртта.
Сърцето на Тейла също биеше силно, но повече заради страха й за сестра си Виада, отколкото за каквото и да било друго. Ако Пол Хатуей успееше да я хване, какво ли щеше да стане с нея? Каква ли щеше да бъде съдбата й?
— Господи, кога ли ще свърши всичко това? — Ян притисна Тейла към себе си и зарови лицето си в косите й. За миг спомените за прекрасните моменти на езерото го превзеха. Сега всичко му изглеждаше толкова далечно, сякаш бе минал цял живот.
— Не трябва да се отказваме — прошепна Ян. — Със сигурност приятелите ми няма да останат да чакат край скривалището, когато видят, че не идваме. Те ще ни намерят, Тейла. — Той преглътна трудно. — Само се моля да бъде навреме. — Ян пусна Тейла и започна да крачи напред-назад из колибата. Приличаше на тигър в клетка. — Само при мисълта, че Хоуки води хората си в капан, ми призлява — каза той, като потрепери, когато усети, че туптенето в главата му се подновява. — Не мога да допусна, че всички ще загинат, Хоуки, Хонора — все добри, невинни хора.
Шумът от отдалечаващи се коне накара Тейла да диша по-тихо. Тя усещаше тялото си тежко и се отпусна до огъня, Ян продължаваше да обикаля… Минутите се влачеха бавно.
Ян и Тейла лежаха един до друг, загледани с надежда в огъня, когато изведнъж отвън се чуха изстрели. Ян дръпна кожата на вратата и видя, че около тях започва битка. Усмихна се широко, защото хората му се справяха с оставените в лагера разбойници.
Изведнъж изтръпна, когато видя един от бандата да се прицелва в негов стар другар, който тъкмо минаваше на кон.
— Не! — извика Ян и като се хвърли върху разбойника, то събори на земята. Претърколиха се няколко пъти, като всеки се опитваше да вземе пистолета. Тейла застана на входа, вцепенена от ужас, защото оръжието можеше всеки момент да гръмне и Ян да бъде убит. Огледа се наоколо с див поглед, за да намери нещо, с което да удари онзи с главата. Съвсем близо до нея беше облегната една пушка. Тя я взе и се прицели в гърба на мъжа, от когото Ян беше притиснат до земята. Изведнъж Тейла усети слабост в коленете си, защото точно в момента, в който тя щеше да дръпне спусъка, Ян се извъртя отгоре. Тогава пистолетът отхвръкна настрани.
— Ян, взела съм го на мушка! — извика Тейла и се приближи малко, но замръзна, когато видя, че онзи направи някакъв невероятен скок към пистолета си. Сърцето на Тейла сякаш скочи в гърлото й. Тя бързо пристъпи и дръпна спусъка. Онзи извика, хвана се за гърба и се строполи на земята — беше мъртъв. Тейла усети, че й призлява от това, което беше направила, и пусна пушката на земята.
Ян разбра какво усилие беше положила и я хвана, когато тя се олюля, сякаш щеше да припадне.