— Тейла, сега не е време да се отпускаш — каза й той с дрезгав глас. — Ти направи точно това, което трябваше да направиш. Ако не го беше сторила, той щеше да…
— Знам — отвърна тя и го погледна с насълзени очи. — Моля те, не го казвай.
Кенет Озиър завъртя коня си до двамата и спря с ликуваща усмивка на лицето си.
— Радвам се да ви видя! — каза той, като напъха пистолета си в кобура. — Вече се чудех дали не сме закъснели.
Ян погледна Кенет въпросително. Нещо дълбоко в подсъзнанието му подсказваше, че и преди беше срещал този млад човек. Не можеше да си спомни точно, но това, че яздеше с приятелите му, беше достатъчно основание да му се довери и той протегна ръка.
— Благодаря ти, приятелю — каза, като стисна ръката му. Стрелбата беше приключила вече. Ян се огледа. Хората му го бяха заобиколили. — Знаех, че мога да разчитам на вас.
— Струва ми се, че отървахме земята от доста разбойници, нали, Ян? — отбеляза Кенет, като посочи с поглед наоколо. Беше разкъсван от чувството, че е бил предател, но, от друга страна, възможността да се скрие беше най-важното. Беше си направил планове, които се отнасят само за него самия.
Кенет погледна към кола, от който тъкмо развързваха майката на Ян.
— Коя е тази? — попита той. — Не изглежда много добре.
Ян дотича при нея точно когато я покриваха с едно одеяло, но до главата, а това означаваше, че Дона е още жива. Сърцераздирателен вик се изтръгна от гърдите му, когато Ян коленичи до нея и я прегърна.
— Майко — прошепна той. — Благодаря на Бога, че си жива. Но, по дяволите, кълна се, че Пол ще си плати за всичко, което ти е сторил.
Дона бавно отвори очи, протегна ръка към Ян и му каза със слаб глас:
— Върви и спри Пол Хатуей. Чух всичките му планове. Смята да убие Хоуки и всичките му хора! Ян, спаси и Хонора!
Тейла коленичи до Ян. Хвана го с ръка през кръста и се усмихна на Дона.
— Ще се погрижа за майка ти — каза тя, като прекара нежно ръка по челото й.
— Няма да ви оставя тук без закрила — Ян се изправи. — Майко, смяташ ли, че си достатъчно добре, за да пътувай! Налага се. Трябва да тръгваме.
— Ян, сине, прави каквото смяташ за най-добро — прошепна Дона и му се усмихна нежно. — Много мъки изпитах, но мисля; че ще мога да яздя, стига да има някой до мен на седлото да ме подкрепя.
— Това е достатъчно — каза Ян решително. — Вижте, искам лично да ви изведа оттук и да съм сигурен, че ще стигнете до Аделаида живи и здрави, Другият вариант е да ви взема с мен при преследването на Пол Хатуей. Вече мина доста време, откакто той замина. Май ще трябва да ви взема двете с нас.
Дона стисна Ян за ръката. От очите й потекоха сълзи и тя изхлипа:
— Хубавият ми дом! Те го изгориха, Ян!
— Знам — отвърна той с мъка. — На Пол му беше приятно да се похвали с това.
— Ян, искам да се връщаме вкъщи — каза му тя разплакано, а пръстите й здраво го стискаха.
— Но ти знаеш, че не може — отвърна й той с блуждаеш поглед. — Сама каза, че си видяла къщата да гори. Нямаме дом.
— Не — каза Дона и бавно поклати глава. — Нямам предвид това.
— А какво тогава?
— Америка. Искам да се връщаме в Америка.
Ян я погледна изненадан от думите й.
— Америка?
— Получих всичко, което желаех от Австралия, синко — каза Дона и облиза напуканите си устни. — Искам и ти да дойдеш там с мене. Вземи и Тейла. Можем да споделим едно жилище в Сиатъл.
Ян въздъхна.
— Ще говорим за това по-късно, майко. — После се обърна към Тейла. — Скъпа, готова ли си да тръгнем след този кучи син Пол Хатуей?
Тя се усмихна и кимна в знак на съгласие. Ян се изправи и се обърна към хората си. Огледа ги бързо и погледът му се спря на Кенет.
— Виж — започна той и сложи ръка на рамото му. — Ще се радвам да се грижиш за майка ми по време на ездата.
— Готово, съгласен съм — отвърна Кенет и се усмихна доволно. — Приятно ми е да съм ти в помощ.
— Благодаря ти. — После Ян събра хората си и им даде указанията си.
Тейла потръпна, като осъзна какви опасности очакваха мъжа, когото обичаше. Усети, че една нежна ръка я прегърна.
— Синът ми няма да пострада — каза й Дона и бавно се изправи на крака. — Той е смел, а доброто го следва навсякъде. Бог няма да позволи да му се случи нещо.
Тейла се опита да не заплаче и прегърна Дона.
— Надявам се, че си права — каза тя, като осъзнаваше колко изпълнен с мъст и омраза беше Пол Хатуей. — Пол няма да се спре пред нищо, когато мрази някого. Ще направи всичко, за да убие Ян, когато разбере, че е избягал.
— Казах ти вече, Тейла — увери я Дона. — Бог няма да позволи да му се случи нищо лошо.
После Дона се притисна по-плътно към нея, като се опитваше да скрие страховете си от това младо и невинно момиче, което, изглежда, Ян обичаше с цялото си сърце. Дона не се беше излагала друг път на опасностите на живота в Австралия. Съпругът й я беше пазил добре. Ян също се опита, но обстоятелствата бяха срещу него.