ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Тейла се държеше здраво за Ян, докато препускаха и галоп към морето заедно с останалите. Преследваше ги цял рояк от сиви скакалци, които се виеха над главите им като ястреби. Но с приближаването на високата, тучна растителност, те се пръскаха. Тейла погледна над рамото на Ян и се опита с усмивка да вдъхне увереност на Дона, която яздеше с Кенет Озиър. Но Дона не отвърна на усмивката. Златисторусата й коса се вееше около бледото лице, а дълбоко в уморения й поглед, отправен някъде далеч напред, се долавяше тъга.
Тейла погледна настрани и веднага беше погълната от своите грижи. Опита се да не се тревожи за Виада. Имаше и други, още по-сериозни грижи. Ян скоро щеше да влезе я битка, която можеше да му струва живота. Дори нейния…
Стисна устни, за да не позволи на съмненията си да я погълнат изцяло. Искаше да приеме съдбата такава, каквато е.
Конете преминаха през рекичка, чиито брегове бяха изпъстрени с цветовете на лавандула, а после се отправиха по широк път, който водеше право към целта на Ян — голяма, гладка канара, от която се откриваше гледка към необятния син простор на Индийския океан.
Ян спря жребеца си и напрегнато се заоглежда. Тейла проследи сериозния му поглед. В една от посоките тя видя извисяващи се отвесни скални зъбери, отрязани от огромните канари от безпощадните морски вълни. Въздъхна, когато на срещуположната страна съзря няколко лебеда, които гнездяха на един полуостров, а белите им тела блестяла като сняг на фона на кафявия крайбрежен пясък.
— Благодаря на Бога, че аборигените още не са пристигнали на полуострова — промълви Ян повече на себе си, отколкото на другите. После погледна през рамо към Тейла.
— Как си? — попита нежно той. — Чака ни още път.
— Малко съм уморена, но всичко е наред — отвърна тя, като отпусна ръцете си, които бяха обвили здраво кръста му. — Не се тревожи за мен. Ще бъда доволна, когато всичко свърши.
Ян направи широк дъга с ръка, като обхвана земята, която се простираше до планината, извисяваща се до хоризонта, и обвита от плътна покривка от дървета.
— Аборигените са някъде там — каза Ян. — Пол и хората му — също. Но Хатуей няма предимството, за което мечтаеше. Ако аборигените не са на полуострова, той не може да ги обсади там и по този начин да се превърнат в лесна плячка за него. Доколкото може да бъде честна играта между аборигените, по — голямата част от които се бият с копия и тояги срещу пушките на Пол, тази битка ще бъде много по-справедлива, ако не се води на полуострова.
Тейла се пресегна за ръката на Ян и здраво я стисна.
— Моля те, внимавай! — каза тя, а в очите й проблеснаха пламъчета. — Обещай ми, че ще внимаваш!
— Има толкова неща, за кои го си заслужава да живея — отвърна Ян, като стисна ръката й с любов. — По дяволите! Няма да позволя да ми се случи нещо лошо! — И като й се усмихна, топло продължи: — Нито пък на теб. — После отдръпна ръката си и я вдигна в юмрук, оглеждайки хората си. — Доста време загубихме! — извика той. — Хайде!
Тейла отново здраво обви кръста му с ръце. Жребецът на Ян ги понесе в бърз галоп надолу по стръмните пътеки на планината. Скоро навлязоха в гъста гора от евкалиптови дървета. От бързата езда полата й се беше повдигнала над коленете, а косата и се развяваше от бриза. Тейла се държеше здраво за Ян, но когато конят спря внезапно, едва не падна, Ян, който вече беше скочил от жребеца протегна ръце и й помогна да слезе. Тя се затича след него към майка му, която вече беше слязла от коня си, стоеше отпуснато и гледаше с ужас към нещо.
Ян прегърна майка си около кръста, после — Тейла и ги отведе зад едно прикритие от гъсти чернени евкалипти. Над дърветата ехтеше страшната пукотевица на боя — стрелба, силни викове, писъци, конско цвилене.
Ян взе ръката на Тейла, а после — на майка си и строго погледна едната, а после другата.
— Ще трябва да ви оставя тук за известно време — каза той. — Ще се върна колкото е възможно по-скоро. — Тейла не можа да промълви нито дума. Стоеше зяпнала, а Ян, който се затича обратно към коня си, се обърна към един от другарите си: — Кенет, остани и защитавай жените с цената на живота си! — извика той.
— С удоволствие — извика Кенет в отговор. — Върви и убий тези кучи синове! — Той се усмихна самодоволно. Оказа се много просто да застане на страната на Ян. Трябваше да използва тази възможност. Зави му се свят, когато си представи Пол Хатуей убит от Ян и другарите му. След като Пол Хатуей бъде отстранен…