Тейла погледна към Дона, а после отново към Ян. Как можеше Ян да допусне, че тя ще стои настрана и просто ще чака да чуе дали е останал жив, или е мъртъв?
Трябва да отиде с него!
Ще се бие наравно с него!
Отново се обърна към Дона, хвана я за ръцете и я погледна умолително.
— Не мога да остана тук с теб — каза тя бързо. — Трябва да отида с Ян.
В този момент се чу конски тропот. Тейла трепна, погледна назад, но успя да види само развяващата се коса на Ян, който бързо се отдалечаваше. Обзе я паника. Пусна ръцете на Дона и се затича след Ян, като отчаяно махаше с ръце.
— Ян, моля те, вземи ме със себе си! — извика тя, но буца заседна на гърлото й, когато не чу никакъв отговор.
Задъхана, чувствайки се самотна повече от всякога. Тейла се спря и се облегна на едно дърво, хванала главата си с ръце.
— Ма’ам, най-добре се върнете тук, зад прикритието при мен и майката на Ян — каза Кенет, като пристъпи към нея, прихвана ръката й за лакътя и внимателно, но настойчиво я насочи към прикритието на дърветата. — Сега аз отговарям за вас. Не мога да позволя да ви се случи нещо лошо.
Тейла го погледна и се усмихна. Изглежда, той бе най-младият от другарите на Ян, навярно беше на нейните години. Носа и страните му бяха осеяни с лунички, а златисто русата му коса се спускаше чак до раменете. Дрехи му от кожа на кенгуру висяха по слабото му, но високо и стройно тяло.
Явно беше от този тип хора, на които доста ме щеше да се отрази гневът на Ян, ако нещо лошо се случеше с жените, които му бяха поверени да охранява. Но това не засягаше Тейла. Тя трябваше да последва Ян. Ако тя не направеше всичко възможно да му помогне и той загинеше, останалата част от живота си щеше да прекара с чувството за вина. Нейният живот беше Ян. Без него тя не можеше да живее.
Тейла погледна към коня, който беше завързан наблизо, а после към Кенет. Докосна ръката му и съблазнително притвори клепачи.
— Толкова си мил! — обърна се тя към него. — Ако не беше ти, щях да съм изплашена до смърт. Благодаря, че си близо до мен, Кенет. Никога няма да забравя вниманието ти.
Кенет сви рамене и я погледна по начин, който тя не можа да разбере. Беше нещо между благодарност и внимание.
— Ако някога има нещо, което мога да направя за вас, ма’ам, просто ме уведомете — каза той и белите му зъби блеснаха. — Вие сте красива лейди. За мен е удоволствие, ако мога да ви направя щастлива.
Тейла погледна предпазливо към Дона, която сякаш всеки момент щеше да припадне, погледът й беше празен, вторачен някъде напред, а тялото й леко се олюляваше. Тя се втурна към нея и я прихвана.
— Кенет, моля те, донеси едно одеяло та Дона, за да може да поседне удобно на земята, докато чакаме да се върне Ян — обърна се тя към него и го дари със съблазнителна усмивка. — А след това може би ще й донесеш малко вода от изворчето, което видях ей там, зад онези дървета. Майката на Ян като че ли припадна.
— Да, ма’ам — отвърна Кенет. — Само след няколко минути ще имате одеяло и прясна вода.
Цялата тази игра започна да изнервя Тейла. Съдейки по шума от близката битка, нещата като че ли ставаха по-зле. Гърмежът на оръжията отекнаха зловещо, дори й се струваше, че чува болезнени писъци и викове на предсмъртна агония.
Но нямаше друг избор. Трябваше да изчака Кенет да се отдалечи към извора, после да вземе оръжието му и чак тогава можеше да се притече на помощ на Ян.
Сега единственото нещо, което можеше да направи, бе да се погрижи за Дона. Притисна я до себе си, а после внимателно я постави върху одеялото, което Кенет вече беше постлал върху земята.
— Дона, Ян ще се върне много скоро — опита се да я успокои Тейла. — А после ще напуснем това ужасно място.
Дона едва-едва се усмихна, бавно протегна ръка и докосна страната на Тейла.
— Бих искала да се бяхме срещнали при други обстоятелства — изрече тя. — Сега, Тейла, ти виждаш у мен само една слаба жена, а не моята сила. — Тя изхълца и по бузите й потекоха сълзи. — Преживяхме толкова трагедии само за няколко часа! — Сграбчи ръката на Тейла и я задържа. — Ако загубя Ян, о, боже, това означава, че съм загубила всичко.
Тейла зърна Кенет, който бързаше сред дърветата с празен съд за вода. После погледна Дона.
— Нито една от нас няма да загуби Ян — каза тя и стисна зъби. Наведе се и нежно целуна Дона. — Аз отивам при него, Дона. Сега. Скоро и двамата ще се върнем.
Очите на Дона се разшириха от ужас. Опита се да я задържи, но не успя, тъй като Тейла вече тичаше към конете, нито можа да извика след нея. Дълбоко в себе си усещаше, че Тейла прави това, което чувстваше, че е най-добро.