Тейла погледна към небето.
— Моля те, Господи, нека всичко това свърши скоро! — прошепна тя. — Моля те да не позволиш да се случи нещо на Ян! Моля те!
Но замлъкна, когато пушката й беше внезапно избита от ръцете и една костелива, черна ръка запуши устата й. После друга ръка я стегна като змия през кръста, вдигна я и я повлече настрани. Тя сграбчи ръцете, който я бяха заклещили като в капан, и зарита безпомощно с крака.
Но когато разбра, че тези движения са безполезни и само изчерпват силите й, престана да се съпротивлява. Мъжът я отнесе в една пещера, далеч от битката, и я пусна на земята, Тейла се обърна и видя един абориген, който беше насочил копието си към нея.
Поуспокои се малко, когато той отпусна копието настрани, но дъхът й секна, когато няколко аборигени изникнаха от храстите, влязоха в пещерата и я заоглеждаха.
Припомняйки си колко признателен беше Ян на тези хора и как дори и в този момент той рискуваше живота си, за да защити техните права, Тейла погледна право в тъмните очи този, който я беше отвлякъл, и бавно изрече:
— Аз съм приятел. — Страхуваше се, че точно тези аборигени може и да не знаят английски така добре, както Хоуки и Хонора. После показа с ръка в посока на битката. — Аз съм приятел на Ян. Той скоро ще бъде мой съпруг.
Нито един от мъжете не помръдна, нито проговори. Наблюдаваха я, стиснали копия в ръцете си.
— Правите голяма грешка — извика Тейла. — Аз съм тук, за да ви помогна! Дори застрелях един от разбойниците. Защо не можете да разберете? Аз… аз съм… приятел!
Като че ли говореше на глухи. Никаква реакция. Тя трескаво мислеше как да им обясни и бавно пое въздух, за да опита отново. Но един от мъжете коленичи и върза китките й с тънък кожен ремък. Тя се опита да се изправи и да избяга, когато той се пресегна да върже и краката й, но беше повалена от друг. Дишаше тежко и безмълвно наблюдаваше как връзват краката й.
После остана сама. Аборигените напуснаха пещерата така тихо и безмълвно, както бяха влезли в нея. С разширени от ужас очи тя заоглежда тъмните, влажни стени, Някъде зад нея, дълбоко в пещерата, долови странни пискливи шумове.
— Прилепи? — Тейла потръпна.
Но съзнанието й не остана заето дълго с мисълта за прилепите. Тя се страхуваше за Ян. Заслуша се в нарастващия шум от битката, в свистенето на пронизителните изстрели, категорично доказателство за безпощадността на сражението.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Звукът, който се чу близо до входа на пещерата, накара сърцето на Тейла да заподскача лудо. Страхувайки се да не се връщат аборигените, които не успяха да разберат, че тя е приятел на Ян и че ще искат да й сторят зло, тя започна да се влачи по песъчливия под назад към вътрешността на пещерата. Дъхът й почти секна, когато на входа на пещерата се очерта силует на мъж. В пещерата беше много тъмно, за да може да види лицето му.
Почувства се по-спокойна, когато със задоволство установи, че мъжът е облечен и не е абориген.
Възможно ли е да е Ян?
Но един по-внимателен оглед отблизо й бе достатъчен да разбере, че този човек не е висок и строен като Ян. Фигурата му приличаше повече на…
Пол Хатуей!
Полазиха я студени тръпки. Опита да се изправи на крака, за да се отдалечи по-бързо навътре в пещерата. Но безуспешно.
— Е, помисли си, че си избягала от мен, нали? — каза Пол, като я приближи. — Може би за малко, но това няма да се повтори. — Той издърпа нож от ножницата си. Острието му проблесна на слабата светлина, която се прокрадваше от входа. — Имам план за теб, Тейла. Този път за добро — продължи той, после коленичи и приближи лицето си до нейното. Прекара стоманеното острие по веждата й, после надолу към брадичката и нагоре към другата вежда и се из хили: — Ще те нарежа на парченца и ще нахраня дивите кучета с теб — заплаши я Пол. — Никой никога няма да намери и следа от теб.
От напрежение, по челото на Тейла изби студена пот.
Тя опита да се отдръпне от Пол, но той я сграбчи за рамото и я задържа.
— Остави ме да си вървя — помоли се тя. — Не ти желая злото, никога не съм ти го желала. Дойдох в Австралия да намеря работа и да мога да изпращам пари на сестра си. Нищо повече не исках. Нито пък искам нещо повече сега.
— Но искаше и съпруг — повече, отколкото работа, не е ли така? — каза Пол със сатанинска усмивка. Целуна я, като остави мокра следа по лицето й, и с тих смях се отдръпна от нея. — Защо ти дадох годежен пръстен и красив дом, скъпа? Какво повече можеше да искаш? — Повдигна завързаните й ръце и погледна към безименния й пръст. — Пръстенът! — изрева той, а в очите му заблестяха яростни искри. — Къде е пръстенът? Той принадлежеше на майка ми. Възнамерявах да си го взема обратно, след като…