— Моят приятел Ян е герой — каза гордо Хоуки. — Той отнася към хората ми добре! И те се отнасят към него добре! Ще празнуваме повече, отколкото на Празника на лебедовите яйца. Ще празнуваме Ян Лейвъри!
— Това е прекрасно! — каза Тейла, докато изтриваш една сълза от бузата си. — Прекрасно! — Погледна Хоуки, после Хонора. — Надявам се, че не сте загубили много хора в битката — каза внимателно тя.
— Само няколко смели мъже загинаха — отвърна Хоуки, и се намръщи. Погледна Тейла, а дебелите му, тъмни устни се разтегнаха в усмивка. — Но от разбойниците загинаха много.
— Но не всички — отвърна предпазливо Тейла и си припомни заплахата на Пол.
— Не, не всички — призна Хоуки.
— Но те избягаха като страхливци — прекъсна го Хонора. — Никога няма да се върнат отново.
Тейла преглътна трудно. Отново внезапен страх сви сърцето й.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
Тейла и Ян препускаха върху жребеца право към океана. Огромните евкалиптови дървета се извисяваха над тях, а на места обелената им влакнеста кора се спускаше над главите им като огромен папратов чадър, Тейла вече чуваше силния шум от разбиването на кълните в брега. Можеше да види ясно и полуострова, където трябваше да се събира яйцата. Там сега нямаше никакви лебеди, тъй като стрелбата ги беше изплашила и прогонила от гнездата им.
Скоро полуостровът се изпълни с безумно смеещи се и викащи аборигени, които пълнеха торбите си от кенгурова кожа с деликатесните яйца на белия лебед.
Ян дръпна юздите на коня си, преди да стигнат до мястото, където гнездяха лебедите. Той скочи и помогна на Тейла да слезе от седлото, а после се обърна в посоката, от която се чуваше шум от препускащи коне и гласът на майка му. Той безмълвно кимна в знак на благодарност на приятеля си, който се беше върнал да доведе Кенет и майка му.
Като видя сина си, тя се затича разплакана към него.
— Синко, толкова се радвам, че не си ранен — каза Дона, като го притискаше силно към себе си. — През цялото време, докато траеше битката, се молех да не те улучи нито един куршум. Бог е чул молбите ми.
— Никога не съм се чувствал по-добре — отвърна Ян, усмихвайки се на майка си, която се отстъпи малко назад, за да се полюбува на своя син. Той кимна с глава към аборигените. — Също и Хоуки. И Хонора. — После погледна към Тейла. — И Тейла също. — И с гордост добави: — Тя ми спаси живота.
Дона повдигна вежди с насмешка:
— Тейла? — възкликна тя и я погледна. — Скъпа моя, какво сте направили?
Тейла сведе поглед и се изчерви, но Ян постави ръка под брадичката й и повдигна главата й.
— Ще ти разкаже за това по-късно, майко. А сега нека празнуваме. Има какво да се празнува — каза той и стана сериозен. — Пол Хатуей е мъртъв — продължи със стиснати зъби. — Няма вече да създава на никого от нас никакви проблеми. — Погледна към развълнуваните туземци и продължи: — Вижте ги, най-накрая имат свое собствено място и възможността да се радват на Празника на лебедовите яйца. Бяха заставени да чакат прекалено дълго за това.
Хонора се затича към тях. Черните й очи бяха широко отворени. Развълнувана, тя сграбчи Тейла и Дона за ръцете:
— Елате! — извика задъхано. — Ще помогнем на другите жени да приготвят храната за празненството довечера. На лунна светлина ще направим голямо пиршество.
Дона се усмихна и освободи ръката си от Хонора.
— Вие вървете сега, а аз ще дойда по-късно — каза тя и поглади с ръка уморения си гръб. — Ще се забавлявате много повече, ако няма някой възрастен около вас.
— Да, вие двете, вървете! — каза Ян и внимателно обви ръка около кръста на майка си да я подкрепи. Тя почувства стабилната подкрепа на здравото му силно тяло и се отпусна. — Аз ще се погрижа за мама.
Тейла дари Ян и майка му с разбираща усмивка, после хвана Хонора за ръка и със звънък смях двете се затичаха към един от многото разпалени огньове, които горяха на полуострова.
— Сега е време на голямо веселие, с което моите хора изразяват благодарността си — каза Хонора, като направо влачеше Тейла към брега по-близо до огъня. — От малка мечтая да участвам в такова празненство. Много години хората ни бяха държани настрана от полуострова от злите бели мъже. — Започна да хвърля още дърва в огъня. — Но не и през този лебедов сезон. Ще отнесем в селото си много яйца. И с тях ще нахраним онези, които не можаха да дойдат и които отдавна не са ги опитвали.
Тейла застана на колене с лице към огъня, около който бяха наредени камъни. Докосна един камък, но веднага отдръпна ръката си. Не предполагаше, че се е нагрял толкова много.
— Няма ли да сготвите яйцата около огъня? Няма ли да ги ядете тази вечер? — попита тя и когато се извърна, видя да приближава абориген, който носеше убито кенгуру.