Тя разтревожено скочи на крака, когато мъжът с помощта на още един, застанал от другата страна на огъня, поднесоха кенгуруто над пламъците и бързо го заобръщаха няколко пъти, докато го опърлиха.
— Не, няма да ядем яйцата тази вечер — отвърна Хонора и се изправи. — Тази вечер ще ядем кенгуру и други… как казвате на английски… вкусни, хубави неща. А яйцата ще поделим по-късно в селото с тези, които не можаха да дойдат с нас до морето.
Тейла с възхищение наблюдаваше Хонора, която изсипа върху един камък семена от нарду, а с друг, по-малък камък, ги счука на брашно. После плю няколко пъти в брашното, докато се превърне а тесто, сплеска го и го разстла върху пепелта да се пече.
След това изтри ръцете си в полата от кенгурова кожа и се изправи. Отново хвана Тейла за ръката.
— Ела! — подкани я тя. — Ще гледаме приготвянето на кенгуруто.
— Не съм сигурна дали искам… — каза Тейла, като леко се отдръпна назад. Тя едва се беше преборила с факта, че Хонора плю върху храната, която скоро щяха да й предложат, и се страхуваше да види как другите ще приготвят останалата храна. После й прилоша, когато видя да разрязват кенгуруто с дървени инструменти, в единия край на които бяха завързани с лико специално оформени камъни, а вътрешностите хвърлиха в огъня.
Това, което последва, беше повече интригуващо, отколкото отблъскващо. Тейла стоеше зад Хонора, докато мъжете като истински фокусници събираха горещите камъни, наредени около огъня, и пълнеха вътрешността на кенгуруто с тях. После хвърлиха животното обратно в огъня и го посипаха с пепел и пясък.
Тейла се огледа. Тези, които не събираха яйца, тъй като торбите им вече бяха издути с деликатесите, приготвяха сега други по-малки животни и птици върху останалите огньове. Във въздуха вече се усещаше приближаващото веселие — на фона на падащия мрак разговорът между аборигените ставаше все по-весел и по-силен и се превръщаше в непрестанно радостно жужене.
Ян приближи Тейла иззад гърба й и завря лицето си в косите й, а ръцете си обви около тялото й.
— Красиво е, нали? — попита той и я завъртя с лице към себе си. — Щастието, радостта са красиви, нали?
Тейла плъзна ръцете си зад врата му и приближи главата му към своята.
— Скъпи мой, чувствам го с цялата си душа — прошепна тя. — Толкова съм радостна, че съм частица от това щастие. Никога няма да забравя този ден. Нито пък тази нощ.
— Ще имаш много причини за това, надявам се — отвърна Ян, като й се усмихваше. — Нощта току-що започва, скъпа. Преди да е свършила, тя ще принадлежи само на теб и мен.
Като му се усмихваше закачливо, Тейла приближи устни до неговите.
— И как ще стане това? — прошепна, а устните й опряха в неговите. — Има толкова много кора, които биха желали твоето внимание. Ти принадлежиш на всички, Ян, не само на мен.
— Моя любов, никога не подлагай на съмнение способността ми да намеря начин да остана насаме с теб — подразни я той, като прекара език по устните й.
Тейла потрепера от страст, но се огледа объркано.
— Но сега не сме сами — прошепна и бавно повдигна поглед към Ян. — По-добре е да се присъединим към другите. Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че е дяволски добра идея — отвърна Ян, като тихичко се изсмя и отпусна прегръдката си.
Хвана я за ръката и я поведе към аборигените, които се бяха скупчили около най-буйния огън. Протегна другата си ръка към майка си, която беше там и го очакваше, и я настани да седне върху пясъка, а Тейла седна от другата му страна.
Приливът беше настъпил, но луната още не беше изгряла. Вълните на Индийския океан изскачаха внезапно от мрака и като огромни валяци се втурваха към брега, за да се отдръпнат разбити на пяна. Духаше силен западен вятър, който разнасяше чудесните аромати на различните видове храна, които се приготвяха за празника.
Тейла беше толкова гладна, че дори месото от кенгуру вече й се услаждаше.
— Ще видиш, че всичко е много вкусно — каза Ян, за да я успокои, когато проследи ужасения й поглед, прикован към няколко аборигенки, които извадиха опеченото кенгуру от огъня и го насякоха с големи секири. Нетърпеливи черни ръце се протягаха за месо. — Месото на кенгуруто е твърдо и жилаво, но вкусно — обърна се Ян към Тейла, която беше поела вече едно парче от ръцете на Хонора.
Тейла го погледна насмешливо, после захапа месото, но зъбите й не откъснаха нищо. Тя с учудване погледна Ян който разкъсваше месото от своето парче с такава лекота, сякаш яде от добре свареното пилешко, което майка й сервираше всяка неделя на обед след църква.