— Не говори така, не е смешно.
— Добре де. Няма да те плаша — прошепна тя.
Джени се пресегна и хвана ръката ми. След няколко минути вече спеше дълбоко, но още стискаше ръката ми.
Втора част
Заплашителни писма
22.
Никой не можеше да разбере какво се случва и защо.
Това невероятно му харесваше. Чувството за превъзходство. Всички бяха такива глупаци.
Нещата вървяха много добре, оценка 9,9999 от 10. Мислителя беше сигурен, че не е допуснал сериозна грешка. Обирът във Фолс Чърч и четирите озадачаващи убийства му доставяха особено удоволствие.
Изживяваше повторно всеки миг от кървавото престъпление, сякаш той бе присъствал там вместо господата Ред, Уайт, Блу и госпожица Грийн. Представяше си сцената в къщата на управителя, после и убийствата в банката с огромна наслада и задоволство. Мислителя ги пресъздаваше в мислите си отново и отново и този сценарий не му омръзваше, особено убийствата. Артистичният почерк и символизмът в тях го изпълваха с увереност в гениалността на собствения му замисъл — и в правотата му.
Улови се, че се усмихва при мисълта за обаждането в полицията — съобщението за обира. Той се беше обадил. Искаше служителите на „Фърст Юниън“ да бъдат убити. Точно това бе основната му цел. Никой ли не можеше да разбере?
Сега трябваше да наеме друг екип, най-важния и най-трудния за намиране. Последният екип трябваше да е изключително добре подготвен и самодостатъчен. И точно заради тази самодостатъчност щеше да представлява опасност за самия него. Той разбираше много добре, че умните хора често имат огромно и неконтролируемо его. Той самият бе пример за такова.
Извика списъка с имената на потенциалните кандидати на компютърния си екран. Прочете обширните профили на всеки един, дори и криминалните им досиета, които възприемаше като техни професионални биографии. После, най-неочаквано в онзи мрачен дъждовен следобед, попадна на екип, който бе много по-различен от останалите, също както той се различаваше от останалото човечество.
Доказателството? Нямаха криминални досиета. Никога не са били залавяни, дори заподозрени. Точно затова му бе толкова трудно да ги открие. Изглеждаха съвършени — за съвършената задача, за неговия шедьовър.
Никой ли нямаше да отгатне какво ще се случи?
23.
В 9:00 се срещнах с невролога, който се казваше Томас Петито и който търпеливо ми обясни какви изследвания ще направят на Джени тази сутрин. Искаше първо да елиминира някои вероятни причини за гърчовете. Каза ми, че е по-добре да не се тревожа предварително, че Джени е в отлични ръце — неговите — и че за момента най-доброто нещо, което мога да направя, е да отида на работа.
— Не искам да се безпокоите излишно — каза Петито. — И не желая да ми се пречкате.
След като обядвах с Джени в „Сейнт Антъни“, поех по магистралата към Куонтико. Не исках да оставям дъщеря си сама в болницата, но сега Нана беше при нея и нямаше да й правят никакви изследвания до следващата сутрин.
Кайл Крейг ми се беше обадил в болницата да пита за Джени. Звучеше искрено загрижен. Каза ми, че Министерството на правосъдието, банките и медиите са се качили на главата му. Търсенето на ФБР вече покриваше по-голямата част от Източното крайбрежие, по засега без резултат. Дори беше привлякъл към разследването един от агентите, работили по разкриването на банковия обирджия Джоузеф Дохърти в средата на осемдесетте.
Кайл каза и че старши агент Бетси Кавалиър ръководи специалния отряд. Не се изненадах. Беше ми направила впечатление на една от най-умните и енергични агенти от ФБР, които познавах, с изключение на самия Кайл.
Агентът, участвал в залавянето на Дохърти, се казваше Сам Уидърс. Кайл, агент Кавалиър и аз се срещнахме с него в конферентната зала на ФБР в Куонтико. Уидърс вече бе към шейсет и пет годишен; беше пенсионер и ни разказа, че постоянно играе голф в Стоксдейл. Призна, че от няколко години не се е замислял за банкови обири, но ужасът на сегашните престъпления бе привлякъл вниманието му.
Бетси Кавалиър веднага заговори по същество:
— Сам, успя ли да прочетеш материалите за обирите на „Ситибанк“ и „Фърст Юниън“?