— Разбира се. Прочетох ги по два пъти, докато пътувах насам — отвърна Уидърс и приглади с длан късата си коса. Беше едър мъж, вероятно към сто и десет килограма, и ми приличаше на пенсиониран бейзболист.
— Първите ти впечатления? — попита тя бившия агент. — Какво мислиш, Сам? Има ли някаква връзка със сегашната каша?
— Има големи, много големи разлики между тези обири и онези, по които аз съм работил. Нито Дохърти, нито Конър имаха склонност към насилие. Произхождаха от малки градчета и самите бяха дребни престъпници. От „старата школа“, както казват по рекламите. Дори заложниците ги описваха като „внимателни“ и „приятни“. Конър винаги учтиво обяснявал, че не иска да открадне нищо от дома на заложниците. Казвал, че не иска да нарани никого. И двамата с Дохърти презираха банките и застрахователните компании. Това може да е приликата с вашите престъпници.
Уидърс продължи да си спомня и разсъждава с мекия си приспивен акцент от Средния запад. Облегнах се назад и се замислих върху казаното от него. Може би още някой наоколо мразеше банките и застрахователните компании. Или имаше зъб на банкерите и техните семейства поради някаква причина. Някой, натрупал достатъчно дълбока омраза, може би стоеше зад тези обири и убийства. Имаше някакъв смисъл, но не повече от останалите версии.
След като Сам Уидърс си тръгна, обсъдихме евентуалната връзка с други случаи. Един от тях привлече вниманието ми. Голям обир край Филаделфия през януари. Двама мъже отвличат жената и бебето на управителя на банката. Казали, че имат бомба, и заплашили да взривят заложниците си, ако не им отворят сейфа.
— Поддържали връзка помежду си с уоки-токита. И те използвали полицейски скенер. Прилича на нашия случай — обобщи Бетси от подробните си записки. — Може да са същите хора, които са обрали „Фърст Юниън“.
— Някакво насилие при обира там? — попитах я.
Тя поклати глава и лъскавата й черна коса се отметна настрана:
— Не, никакво.
Въпреки всички ресурси на ФБР и стотиците местни полицейски управления, още не бяхме стигнали доникъде с обирите и убийствата. Нещо не беше наред в картинката. Още не успявахме да мислим като убийците.
24.
Върнах се в „Сейнт Антъни“ към четири и половина следобед. Джени не беше в стаята си, което ме изненада. Нана и Деймън седяха там и четяха. Нана каза, че са отвели Джени да й направят някакви изследвания, назначени от д-р Петито.
Тя се върна в пет без петнайсет. Изглеждаше изморена. Беше твърде малка, за да минава през подобно изпитание. Двамата с Деймън винаги са били много здрави, дори като бебета, което усилваше още повече шока от това преживяване.
Когато Джени пристигна в стаята, настанена на инвалиден стол, Деймън нещо се задави. Аз също.
— Дай една голяма мечешка прегръдка, тате. — Тя ни погледна и заяви: — Както навремето, когато бяхме малки.
Яркият спомен нахлу в съзнанието ми. Спомних си какво изпитвах, когато държах и двамата в обятията си и те бяха много по-малки. Изпълних молбата й: мечешка прегръдка за двете ми дечица.
Докато тримата се прегръщахме, Нана се върна в стаята. Беше излязла да се поразтъпче в коридора и сега водеше някого със себе си.
Кристин Джонсън се появи в стаята зад нея. Носеше сребристосива блуза, тъмносиня пола и обувки. Навярно бе дошла направо от училище. Държеше се някак хладно с мен, но поне беше много сърдечна с Джени.
Искаше ми се да попитам Нана кой се грижи за малкия Алекс.
— Всички са тук — каза Кристин. Нито за момент не срещна погледа ми. — Жалко, че не си нося фотоапарата.
— О, ние винаги сме така — обясни й Джени. — Такива сме си в нашето семейство.
Поговорихме малко, но най-вече слушахме Джени, която описваше дългия си плашещ ден. Изглеждаше толкова малка и уязвима. В пет й донесоха вечерята. Вместо да се оплаква от безвкусната болнична храна, тя я определи като по-вкусна от любимите й манджи, които Нана готвеше.
Това разсмя всички, освен Нана, която се престори на засегната.
— Добре, можем да си поръчваме от болничната храна за вкъщи, като се върнеш — каза тя и изгледа Джени навъсено. — Ще ми спестите много мъки и труд.
— О, ти обичаш да се трудиш — опонира й Джени. — И обичаш мъките.
— Почти колкото обичам и ти да ме дразниш — не й се даде Нана.
Когато Кристин се канеше да си тръгне, сестрата донесе телефона от сестринската стая. Съобщи, че има важно обаждане за детектив Крос. Изстенах и поклатих глава. Всички ме изгледаха как вземам слушалката.