— Няма нищо, тате — каза Джени.
Обаждаше се Кайл Крейг. Имаше лоши новини.
— Пътувам към „Фърст Вирджиния“ в Рослин. Обрали са още една банка, Алекс.
Нана ми мяташе отровни стрелички с поглед. Кристин въобще не ме поглеждаше. Чувствах се виновен и се срамувах, а не бях направил нищо нередно.
— Трябва да изляза за около час — промълвих накрая. — Съжалявам.
25.
Банковите обири следваха твърде бързо един след друг — като падащи плочки на домино. Който и да стоеше зад тях, не искаше да ни даде възможност да помислим, да си поемем дъх, да се организираме.
Рослин беше само на петнайсет минути от „Сейнт Антъни“. Не знаех какво ще намеря там — каква бруталност, колко убити.
Клонът на „Фърст Вирджиния“ е само на пресечка разстояние от главния офис на „Бел Атлантик“. Още една банка. Имаше ли това някакво значение за престъпниците? Вероятно. Но какво? Малкото улики, с които разполагахме, не се оформяха в нищо. Не и в моята глава във всеки случай.
Забелязах „Дънкин Донатс“ и магазин за видеокасети от отсрещната страна на улицата. Там влизаха и излизаха хора. Предградието бе оживено и изглеждаше, все едно нищо не се е случило.
Нещо определено се бе случило.
Забелязах четири тъмни седана един до друг на паркинга на банката. Предположих, че са на ФБР и спрях точно до тях. Наоколо още нямаше полицейски коли. Кайл ми се бе обадил, но не беше извикал полицията на Рослин. Това не беше добър знак.
Показах детективската си значка на високия слаб агент, който пазеше на задния вход. Още нямаше трийсет години. Изглеждаше нервен и изплашен.
— Специалният отряд е вътре. Очакват ви, детектив Крос — каза той с мек вирджински акцент, съвсем различен от този на Кайл.
— Има ли жертви? — попитах.
Агентът поклати глава. Имаше тъмна късо подстригана коса и главата му беше с форма на куршум. Стараеше се да прикрива нервността си.
— Току-що пристигнах, сър. Не съм информиран за жертви. Старши агент Бетси Кавалиър ми каза да стоя тук. Тя работи по този случай.
— Да, знам.
Отворих стъклената врата. Спрях за малко до банкоматите във фоайето. Концентрирах се. Подготвих се, доколкото можах. Видях Кайл и Бетси Кавалиър в другия край на помещението.
Говореха с мъж с посребрена коса, който приличаше на управител или помощник-управител на банката. Май никой не бе пострадал този път. Възможно ли бе?
Кайл ме видя и веднага се насочи към мен. Агент Кавалиър тръгна редом, сякаш бе залепена за него.
— Чудо — съобщи Крейг. — Тук никой не е ранен. Взели парите и се измъкнали необезпокоявани. Отиваме в къщата на управителя. Жена му и дъщеря му са били задържани като заложници, Алекс. Телефонните линии са прекъснати.
— Обади се на местната полиция, Кайл. Веднага ще пратят хора там.
— Ние сме само на три минути. Да вървим! — излая той. Двамата с агент Кавалиър вече вървяха към вратата.
26.
Внушението на Кайл бе ясно и недвусмислено. ФБР беше поело разследването на банковите обири и убийства. Бях добре дошъл да се присъединя или да се откажа. След секунда тръгнах с тях. Случаят беше на Кавалиър и Кайл, грижата си бе тяхна, на тях им пареше под опашката.
Всички мълчаха, докато пътувахме през Рослин в един от седаните на ФБР. В досегашните случаи се спазваше един модел: Някой умираше при всеки обир. Почти приличаше на сериен убиец, който обира банки.
— Алармената система на банката направо с ФБР ли е свързана? — заговорих най-после за това, което ме смущаваше още откакто Кайл ми се беше обадил в болницата.
Бетси Кавалиър се обърна към мен от предната седалка:
— „Фърст Юниън“, „Чейс“, „Фърст Вирджиния“ и „Ситибанк“ са временно свързани към нас. Решението си беше тяхно — не сме им оказвали натиск. Командировахме няколко десетки агенти в района на Вашингтон, за да имаме готовност, когато и където ударят поредната банка. Пристигнахме в клона в Рослин за по-малко от десет минути. Но те се бяха измъкнали.
— Обадихте ли се вече на полицията в Рослин? — попитах.
Кайл отговори:
— Обадихме се, Алекс. Не искаме да пренебрегваме никого, освен ако не се налага. Те вече са тръгнали към банката.