Посмяхме се, както обикновено, после се нахвърлихме на пицата с много кашкавал и чашите с мляко. Разменихме си новини от деня. Джени отново беше център на вниманието и подробно описа втория преглед на скенер, който беше траял половин час. После обяви:
— Реших да стана лекар. Решението ми е окончателно. Сигурно ще уча в „Джон Хопкинс“ — също като татко.
Към осем Нана и Деймън се приготвиха да си ходят. Те бяха в болницата от три следобед.
Джени съобщи:
— Татко ще остане още малко, защото днес беше на работа и не успях да се видя достатъчно с него. — Направи жест към Нана да я прегърне и двете дълго останаха притиснати. Нана тихо шепнеше нещо в ухото на Джени и тя кимаше в знак, че разбира.
После Джени махна на Деймън да се приближи до леглото й.
— Дай ми прегръдка и целувка — нареди му.
Деймън и Нана си тръгнаха след още много „довиждане“, „до утре“, махане с ръка и усмивки. Джени седеше с мокри бузи, едновременно разплакана и усмихната.
— Всъщност това много ми харесва — довери им тя. — Знаете, че трябва да бъда център на вниманието. А сега всички спрете да се тревожите. Аз ще стана лекар. Всъщност отсега нататък може да ми викате доктор Джени.
— Лека нощ, доктор Джени. Приятни сънища — рече нежно Нана от вратата. — Ще се видим утре, скъпа моя.
— Чао — каза Деймън. Обърна се, после се завъртя отново към сестра си. — А, да… доктор Джени.
Джени и аз помълчахме известно време, след като Нана и Деймън си тръгнаха. Приближих се и я прегърнах през рамото. Мисля, че тази сцена със сбогуването ни бе дошла в повече и на двамата. Седнах на ръба на леглото и я гушнах силно. Останахме така дълго време, почти не говорехме, просто се прегръщахме.
Изненадах се, когато видях, че Джени е заспала в ръцете ми. Точно тогава сълзите рукнаха от очите ми.
36.
Останах в болницата с Джени цяла нощ. Никога не съм бил толкова тъжен и изплашен, страхът стягаше гърдите ми. Поспах, но не много. Поразмишлявах малко за банковите обири — колкото да отвлека мислите си. Невинни хора бяха жестоко убити и това тревожеше не само мен, а и всички останали.
Мислих и за Кристин. Обичах я, не можех да го променя, но бях убеден, че е взела решение за нас двамата. Не можех и това да променя. Тя не искаше да живее с детектив, разследващ убийства, а аз вероятно не можех да бъда нещо друго.
И двамата с Джени бяхме будни към пет часа на следващата сутрин. Стаята й гледаше към широка слънчева тераса и малка цъфнала градина. Седяхме тихо и гледахме изгрева през прозореца. Изглеждаше толкова поразително красив и спокоен, че ме натъжи. Ами ако това бе последният ни изгрев заедно? Не исках да го мисля, но не можех да спра.
— Не се тревожи, тате — каза Джени, отгатнала мислите ми като малък телепат, какъвто си е понякога. — Ще има много други красиви изгреви в живота ми… Малко ме е страх обаче. Честно казано.
— Честно казано — повторих аз. — Винаги сме били честни един е друг.
— Добре. Тогава съм много изплашена — каза Джени с разтреперан глас.
— И аз, момиченцето ми.
Държахме се за ръце и гледахме оранжево-червеното великолепие на слънцето. Дъщеря ми мълчеше. Аз впрегнах цялата си воля, за да не се разплача. Започнах да се давя и се опитах да го замаскирам с престорена прозявка, която със сигурност не успя да заблуди умницата ми.
— Какво ще стане тази сутрин? — попита накрая Джени шепнешком.
— Останалата част от подготовката за операцията — отвърнах й. — Може би още някакви изследвания на кръвта.
Тя сбърчи нос.
— Тук са истински вампири, знаеш ли. Затова те накарах да останеш тук през нощта.
— Мъдро. Отблъснах няколко атаки в малките часове. Не исках да те будя. Сигурно ще обръснат главата ти.
Джени сложи ръце на главата си.
— Не!
— Само малко отзад. Ще изглежда модерно.
Тя продължи да ме гледа ужасено.
— Така ли? Сигурен ли си? Защо и ти не си обръснеш главата отзад? Така и двамата ще бъдем модерни.
Усмихнах й се:
— Ще го направя, ако искаш.
Доктор Петито влезе в стаята и ни чу как се опитваме да се ободрим взаимно.
— Ти си номер едно в списъка — каза й той и се усмихна.
Джени пое дълбоко дъх.
— Чу ли? Аз съм номер едно. Отведоха я в седем и пет.