Бях участвал в такива сцени с престрелки повече пъти, отколкото бих искал да си спомням. Гадна работа. Изчакахме още двайсет минути, преди да дойде ударният отряд. Сините рицари. Бяха в пълна бойна екипировка и използваха стенобоен лост, за да разбият входната врата. После нахлухме вътре.
Не се налагаше да се включвам, но влязох в къщата веднага след първите. Бях с бронирана жилетка, агент Кавалиър — също. Хареса ми, че и тя влезе с нас.
Вътре бе от странно по-странно. Дневната напомняше таван на библиотека: мухлясали книги със скъсани корици, смачкани списания, стари вестници на купчини по метър и нещо заемаха по-голямата част от стаята. Навсякъде имаше котки, десетки котки. Те мяукаха оглушително и сърцераздирателно. Изглеждаха изпосталели от глад.
Джоузеф Петрило също беше там. Лежеше сред една купчина стари броеве на „Нюзуик“, „Таим“, „Лайф“ и „Пийпъл“. Навярно ги беше съборил, когато бе паднал по гръб. Устата му бе отворена в нещо подобно на усмивка — гримаса всъщност.
Беше се прострелял с карабина, която лежеше на пода до окървавената му глава. Почти цялата й дясна половина бе отнесена от изстрела. Кръвта бе изпръскала стената, креслото, някои от книгите. Една от котките усърдно ближеше ръката му.
Погледнах преобърнатите книги и вестници край тялото. Забелязах брошура на „Ситибанк“. Също и няколко от банковите извлечения на Петрило. Те показваха баланс от 7711 долара преди три години, който сега бе сведен до 61 долара.
Бетси Кавалиър бе коленичила до мъртвеца. Усетих, че се напряга да не повърне. Няколко от проскубаните котки се отъркваха в краката й, но тя сякаш не ги забелязваше.
— Не може това да е Мислителя.
Погледнах я в очите и там видях страх, но още повече тъга.
— И аз съм сигурен, че не е той, Бетси. Не и бедният Петрило с гладните му котки.
42.
Най-после се прибрах у дома, да прекарам нощта в собственото си легло. Джени се бе смилила над мен заради схванатия ми гръб — резултат от спането на креслото в стаята й. Спях дълбоко, когато телефонът иззвъня. Вдигнах след няколко оглушителни иззвънявания.
Беше Кристин.
— Алекс, има някой в къщата. Мисля, че е Шейфър. Дошъл е за мен. Моля те, помогни ми!
— Обади се в полицията. Веднага тръгвам към теб — казах й. — И двамата с Алекс незабавно излезте оттам!
Обикновено ми отнема около половин час да стигна до Мичълвил. Тази нощ стигнах там за по-малко от петнайсет минути. Сини полицейски лампи светеха по цялата улица. Две коли бяха спрени пред къщата на Кристин. Валеше като из ведро.
Изскочих от поршето и се втурнах към верандата. Едър патрулен полицай с тъмносин дъждобран вдигна ръка да ме спре.
— Аз съм детектив Алекс Крос. Приятел съм на Кристин Джонсън.
Той кимна и не поиска да покажа значката си.
— Тя е вътре с другите полицаи. Госпожа Джонсън е добре, детектив Крос. Също и момченцето.
Вече чувах малкия Алекс да плаче вътре. Влязох в стаята и видях двама униформени полицаи с Кристин. Тя ридаеше и говореше на висок глас.
— Той е тук! Казвам ви. Джефри Шейфър — Невестулката! Някъде тук е! — извика и прокара пръсти през косата си.
Алекс плачеше в кошарката си. Приближих се и го взех на ръце. Момченцето веднага се успокои. Отидох при Кристин и двамата полицаи.
— Кажи им за Джефри Шейфър — настоя Кристин. — Кажи им какво се случи вече. Колко е ненормален!
Разказах на полицаите кой съм и историята с отвличането на Кристин предната година на Бермудите. Опитах да предам нещата накратко и когато свърших, те кимнаха. Разбраха ме.
— Спомням си този случаи от вестниците — рече единият. — Проблемът е, че няма следи някой да е влизал тук тази вечер. Проверихме всички врати, прозорци и района наоколо.
— Може ли и аз да огледам? — попитах.
— Разбира се. Ще изчакаме тук с госпожа Джонсън. Не се притеснявайте, детектив Крос.
Подадох бебето на Кристин и внимателно проверих цялата къща. Гледах навсякъде, но не забелязах следи от влизане. Обиколих двора и въпреки че пръстта беше влажна, никъде нямаше следи от стъпки. Съмнявах се Шейфър да е идвал тук тази вечер.
Когато се върнах в дневната, Кристин седеше мълчаливо на канапето, гушнала бебето. Двамата полицаи чакаха отпред на верандата. Излязох да поприказвам с тях.