— Връщаме се в къщата! — кресна той и скочи в колата. Опря пистолета в челото й. — Къде, по дяволите, си тръгнала в седем и четирийсет? Всъщност я млъквай! Не ме интересува. Допусна грешка, Виктория. Допусна голяма грешка. — Единственото, което господин Блу успя да направи, бе да не я застреля там, на предната седалка в колата й.
44.
В един клон на „Чейс Манхатън“ близо до хотел „Омни Шорхъм“, Вашингтон, ставаше обир. Двамата с Бетси Кавалиър почти не говорихме, докато карахме от офиса на ФБР към банката. И двамата се ужасявахме от мисълта какво ще намерим там.
Бетси действаше делово. Постави лампа на покрива и подкара бясно през града. Пак валеше и дъждовните струи барабаняха по покрива и предното стъкло на колата. Вашингтон плачеше. Този кошмар се задълбочаваше и сякаш се ускоряваше. Беше по-плашещ и непредсказуем от всеки случай на серийни убийства, по който бях работил по-рано. Екип от хора, които обираха банки, а вероятно два екипа действаха в същото време и като банда масови убийци. Отразяването от пресата беше напористо и подробно; хората бяха ужасени — и с право; банковите институции бяха в ръцете на крадци и убийци, които засега действаха безнаказано.
Полицейските сирени някъде пред нас ме изтръгнаха от мислите ми. От този пронизителен хор настръхнаха косъмчетата по тила ми. После видях синьо-белия знак на клона на „Чейс Манхатън“.
Бетси спря на около пресечка разстояние, на Двайсет и осма улица. По-близо нямаше да намери къде да паркира. Въпреки проливния дъжд, имаше стотина зяпачи, десетки линейки, полицейски коли и дори една пожарна.
Хукнахме в пороя към скромната червена тухлена сграда на ъгъла на „Калвърт“. Бях на няколко крачки пред Бетси, но тя не изоставаше.
— Полиция. Детектив Крос — извиках и размахах значката си пред униформения полицай, който се опита да ме спре на паркинга на банката. Той видя златната значка и се дръпна настрани.
Различните сирени продължаваха да вият и аз се запитах защо. Веднага щом влязох в банката, разбрах. Преброих пет трупа. Касиерки и шефове: три жени, двама мъже. Всички застреляни на място. Ново кръвопролитие, може би най-ужасното досега.
— Защо? Боже господи! — прошепна агент Кавалиър до мен. За секунда се облегна на ръката ми, после усети какво е направила и се отдръпна.
Един агент от ФБР се приближи бързо към нас. Казваше се Джеймс Уолш и си го спомних от първата среща в офиса на ФБР.
— Тук са убити петима. Всички служители на банката.
— Заложници в дома на управителя? — попита Бетси.
Уолш поклати глава:
— Съпругата му също е мъртва. Застреляна от упор. Екзекутирана съвсем безпричинно според нас… Бетси, оставили са един жив в банката. Той има съобщение за теб и детектив Крос. Било от някой, който се наричал Мислителя.
45.
Името на оцелелия бе Артър Стрикланд и засега го задържаха в кабинета на убития управител, възможно най-далеч от пресата. Той беше от охраната на банката.
Стрикланд беше висок, слаб, добре сложен мъж, наближаващ петдесетте. Въпреки впечатляващата му физика, изглеждаше в шок. Капки пот покриваха челото и дебелия му мустак. Бледосинята му униформена риза бе подгизнала.
Бетси се приближи до него и заговори много тихо и внимателно:
— Аз съм старши агент Кавалиър от ФБР Ръководя това разследване, господин Стрикланд. Това е детектив Крос от вашингтонската полиция. Разбрах, че имате съобщение за нас?
Силният на вид мъж внезапно рухна. Разплака се в дланите си. Отне му минута-две да се овладее и да заговори.
— Бяха добри хора, а ги убиха днес. Бяха мои приятели — промълви той. — Трябваше аз да ги пазя. Тях и клиентите, разбира се.
— Случилото се е ужасно, но не е по ваша вина — каза му Бетси. Опитваше се да бъде мила, да го успокои и се справяше добре. — Защо са ги убили нападателите? Вие как се измъкнахте?
Пазачът поклати глава отчаяно:
— Не съм се измъкнал. Държаха ме във фоайето с другите. Нападателите бяха двама. Накараха ни да легнем по очи на пода. Казаха, че трябва да излязат от банката до осем и петнайсет. Нито секунда по-късно. Не трябвало да има никакви грешки — повториха го няколко пъти. Никакви аларми. Никакви паникбутони.
— И закъсняха да излязат от банката? — попитах го.
— Не, сър — отвърна пазачът. — Точно там е работата. Можеха да излязат навреме. Но сякаш не искаха. Казаха ми да се изправя. Мислех, че ще ме застрелят. Воювал съм във Виетнам, но и там не съм се страхувал така.