— И са оставили съобщение за нас?
— Да, сър. Съобщение за вас двамата. Харесва ли ти тази банка? — попита ме единият от тях. Отговорих, че харесвам работата си. Нарече ме „тъп задник“. После обяви, че аз ще бъда техният посредник. Трябвало да съобщя на агент Кавалиър от ФБР и на детектив Крос, че в банката е допусната грешка. Каза, че не може да има повече грешки. Повтори го няколко пъти. Никакви грешки повече. Рече: „Кажи им, че това съобщение е от Мислителя“. После застреляха всички останали. Застреляха ги, както лежаха на пода, съвсем хладнокръвно. Аз съм виновен. Аз бях дежурен днес и трябваше да опазя банката. Аз позволих това да се случи.
— Не, господин Стрикланд — заговори му Бетси Кавалиър. — Не сте вие. Ние сме виновни, а не вие.
46.
Не може да има повече грешки.
Мислителя знаеше всичко за Бетси Кавалиър от ФБР и за детектив Крос. Той беше над всички, дори над полицаите, разследващи случая. Сега те бяха част от плана му.
Беше великолепен ден за екскурзията му в провинцията край Вашингтон. Лилиите, нарцисите и слънчогледите цъфтяха, небето беше ясно, яркосиньо, само с две облачета, разположени симетрично на изток и запад.
Сегашният екип бе отседнал в една фермерска къща на юг от Хейфилд, Вирджиния. Беше на малко повече от сто и трийсет километра от Вашингтон, почти в Западна Вирджиния.
Зави по черния път и видя задницата на микробуса на господин Блу да се подава от избелялата червеникава плевня. Две кучета се мотаеха из двора и гонеха конските мухи. Засега не се виждаше никой от бандата, нито приятелките им, но се чуваше силният рок, който слушаха: рок с много китари и южняшки привкус — слушаха го постоянно, от сутрин до вечер.
Влезе в дневната на къщата, която бе преустроена в ателие. Видя господин Блу, господин Ред и господин Уайт и приятелките им, включително госпожица Грийн. Усети аромата на прясно кафе. На едната стена беше подпряна метла, което означаваше, че са почистили малко преди той да се появи. До метлата имаше пушка „Хеклер и Кох“.
— Здравейте на всички — каза той и им помаха срамежливо, по неговия си начин. Усмихна се, но знаеше, че те го смятат за психар. Така да бъде. Госпожица Грийн го гледаше, сякаш е психопат, който си пада по нея.
— Здрасти, професоре — каза Блу и му се усмихна толкова фалшиво, че чак го заболя. Не можеха да заблудят Мислителя. Господин Блу беше закоравял убиец. Затова бе избран за обирите на „Фърст Юниън“, „Фърст Вирджиния“ и „Чейс Манхатън“. Те всичките бяха убийци, дори и трите момичета.
— Пица. — Той вдигна две кутии и хартиен плик. — Донесох пица. И бутилка отлично кианти.
47.
Убиец, мислеше си той.
Машина за убиване.
Време за убиване.
Убийствена идея.
Място за убиване.
Мислителя се подсмихна на собствената си игра на думи. Но това бе полуусмивка, която не усещаше добре на лицето си. Изглеждаше неискрена и пресилена. Беше малко след четири часа и навън още грееше ярко слънце. Беше отишъл да се поразходи в полето. Беше обмислил всичко. Сега се връщаше във фермата.
Влезе през предната врата и очите му обходиха труповете. Всички бяха мъртви — и шестимата. Телата им бяха странно извити и сгърчени, какъвто става металът при пожар. Беше виждал веднъж този феномен след един пожар, който бе бушувал дълго на хълмовете край Бъркли, Калифорния. Беше му харесало страхотно: суровата красота на природното бедствие.
Спря и огледа внимателно труповете. Бяха убийци и си бяха получили заслуженото. Този път бе използвал „Марплан“, за да ги отрови. Любопитно бе, че антидепресантът бе най-ефикасен, погълнат със сирене и червено вино, особено кианти. Странната химическа комбинация причиняваше рязко повишаване на кръвното налягане, последвано от мозъчен кръвоизлив и накрая спиране на кръвообращението. Това е.
Вгледа се в мъртвите тела — гледката бе необичайно пленителна. Зениците им бяха разширени. Устите им бяха изкривени в ужасни гримаси. Подутите синкави езици висяха от тях. Сега беше нужно да ги измъкне оттук. Телата трябваше да изчезнат, сякаш никога не са съществували.
Едно момиче на име Гърш Адамсън лежеше на пода до входната врата. Беше опитала да избяга навън, така ли? Браво. Тя беше госпожица Грийн — дребната блондинка, която беше казала, че е на двайсет и една години, но изглеждаше на не повече от петнайсет. Устата й бе замръзнала в измъчен писък. Обожаваше тази гледка. Не можеше да откъсне очи от устните на Гърш Адамсън.