— Върши каквото ти казва, Джо — прошепна Джордан. — Не се прави на герой.
— Не се тревожи. Дори не ми е хрумнало.
Въоръженият маскиран мъж се качи бързо в автобуса. Държеше автоматичен пистолет „Валтер“, насочен срещу тях. Някои от пътничките започнаха да пищят.
Маскираният мъж извика:
— Това е отвличане! Интересува ни единствено да получим пари от „Метро Хартфорд“. Обещавам ви, че никой няма да пострада. И аз имам деца, и вие имате деца. Всички искаме децата ни утре да ни видят живи и здрави.
56.
В туристическия автобус настана необичайно мълчание. Дори малките деца притихнаха.
Брайън Макдугъл имаше думата, а той обожаваше да е в центъра на вниманието.
— Трябва да спазвате няколко правила. Първо, никакви писъци повече. Второ, никой да не плаче, включително и децата. Трето, никой да не вика за помощ. Ясно? Разбрахте ли?
Пътничките гледаха с отворени уста въоръжения мъж. Друг мъж се беше качил на покрива на автобуса и променяше номера му, по който полицейските хеликоптери биха могли да го открият най-бързо.
— Попитах ясно ли е? — извика Макдугъл.
Жените и децата кимнаха и му отговориха тихо.
— Сега следващото нареждане. Всички, които имат мобилни телефони, да ги предадат напред — веднага. Както знаем, полицията може да ги проследи. Всеки, у когото намерим телефон, когато ви обискираме, ще бъде убит. Дори и да е дете. Просто и ясно. Разбрахте ли? Ясно ли е всичко дотук? Все още ли няма въпроси?
Всички бързо предадоха мобилните си телефони напред. Имаше девет. Въоръженият мъж ги метна навън, към живия плет. После извади малък чук и разби непоправимо радиостанцията на автобуса.
— Сега всички да наведат глави надолу, под нивото на прозорците. Никой да не вдига шум. Включително и децата. Сведете глави и не ги вдигайте, докато не ви позволим. Хайде!
Жените и децата в автобуса се подчиниха.
— Джо — обърна се въоръженият към шофьора, — за теб имаме едно указание: следвай синия микробус. Не си прави никакви експерименти или ще умреш на място. Нас не ни интересува дали ще си жив или мъртъв. Е, Джо, какво ще правиш?
— Ще следвам черния микробус.
— Точно така, Джо. Отлично. Само че микробусът е син, Джо. Виждаш ли синия микробус? Сега го следвай и карай внимателно. Не искаме никакви нарушения по време на пътуването.
57.
Имаше три секретарки, които отговаряха на телефоните и събираха имейлите и факсовете за трийсет и шестимата директори от „Метро Хартфорд“, които заседаваха в известната Китайска зала на хотел „Мейфлауър“. Секретарките се чувстваха много добре извън офиса, тъй като той се намираше в Хартфорд, Кънектикът.
Сара Уилсън, най-младата от тях, първа видя факса от похитителите. Тя бързо го прочете, после го предаде на двете по-старши секретарки. Лицето й почервеня като домат и ръцете й се разтрепериха неудържимо.
— Това някаква тъпа шега ли е? — попита Бетси Бектън, като видя факса. — Това е лудост. Какво означава?
Нанси Хол беше личната секретарка на главния изпълнителен директор Джон Дунър. Тя влетя в залата, където се провеждаше заседанието, без да чука, и извика към другия й край. Всъщност не бе необходимо да повишава глас. Китайската зала в хотел „Мейфлауър“ имаше проблем с акустиката. Таванът бе с формата на купол. Дори и шепот в единия край на голямото помещение се чуваше в другия.
— Господин Дунър, трябва да говоря с вас веднага — смотолеви тя. Шефът й никога не я бе виждал толкова притеснена и разстроена.
Излизането на главния изпълнителен директор предизвика общо подобряване на настроението в залата, но бъбренето и усмивките бързо бяха секнати. Директорът се върна след по-малко от пет минути. Лицето му бе бледо, когато бързо се качи на подиума.
— Не разполагаме с никакво време — каза Дунър с треперещ глас, който шокира останалите членове на управителния съвет. — Моля да ме слушате внимателно. Наетият туристически автобус, в който са съпругата ми и повечето от вашите съпруги, е бил отвлечен. Похитителите твърдят, че са същите откачени копелета, които ограбват банки и вземат заложници в Мериленд и Вирджиния през изминалите няколко седмици. Заявяват, че обирите и убийствата са били извършени като „нагледен урок“ за хората в тази зала. Искат да повярваме, че държат условията им да бъдат изпълнени безпрекословно, и то навреме. До секундата.