Бетси се приближи до телефона. Аз също.
— Говори старши агент Елизабет Кавалиър. Аз съм специалният агент, натоварен със случая от ФБР.
— Аз съм Алекс Крос от вашингтонската полиция и съм свръзка с Бюрото.
— Браво на вас. Имената ви са ми известни, репутациите — също. Парите ни готови ли са, както ги искаме?
— Да. Парите и диамантите са тук, в „Мейфлауър“ — отговори Бетси.
— Отлично! Ще поддържаме връзка.
Чухме щракване от затварянето на телефона.
Главният изпълнителен директор на „Метро Хартфорд“ избухна гневно:
— Те знаеха, че сте тук! О, боже, какво направихме! Ще убият заложниците!
Поставих длан на рамото му.
— Успокойте се. Моля ви! Парите приготвени ли са така, както ги искат? — попитах.
Той кимна:
— Съвсем точно. Диамантите ще пристигнат всеки момент. Парите вече са тук. Ние изпълняваме каквото зависи от нас, правим всичко възможно. А вие какво вършите?
Продължих да говоря спокойно:
— И никой от „Метро Хартфорд“ не е получил указания къде трябва да бъдат оставени парите и диамантите? Това е много важно.
Директорът се изплаши с основание.
— Чухте какво каза по телефона: че ще поддържаме връзка. Не, никой не е получавал съобщение къде трябва да бъдат оставени парите и диамантите.
— Това е добра новина, господин Дунър. Те действат професионално. Ние — също. Не вярвам досега да са наранили някого. Ще чакаме следващото им обаждане. Размяната е най-трудната част и за самите тях.
— Жена ми е в онзи автобус — промълви главният директор. — И дъщеря ми.
— Знам — казах му. — Знам.
Знаех и че Мислителя обича да убива семейства.
61.
Не че не правехме всичко възможно, но засега бяхме в ръцете им и времето ни изтичаше. Часовникът тиктакаше неумолимо. Много бързо.
Нито един хеликоптер не беше забелязал автобуса и това означаваше, че или бързо е напуснал пътната мрежа, или бяха сменили номера на покрива му. Хеликоптерите със скенери за топлинно излъчване също не бяха открили нищо. В един и двайсет последва ново обаждане в Китайската зала на „Мейфлауър“. Беше същият смущаващ машинно изменен глас.
— Време е за действие. На рецепцията има пратка за господин Дунър. Вътре има ханди-токита. Донесете ги.
— Къде отиваме? — попита Бетси.
— Ние отиваме при богатството. Вие ще натоварите парите и диамантите на един микробус и ще се отправите на север по Кънектикът авеню. Ако се отклоните от маршрута, който ви дам, един заложник ще бъде убит.
Връзката отново прекъсна.
Имахме паркиран микробус пред кухнята на хотела. Похитителите знаеха за него. Но откъде? На какво ни навеждаше това? Бетси Кавалиър, аз и още двама агенти се втурнахме към микробуса, после поехме по Кънектикът авеню.
Още се движехме по „Кънектикът“, когато ханди-токито забръмча. Агентите от ФБР казват ханди-токи вместо уоки-токи. Така ги бяха нарекли и похитителите по телефона. Какво означаваше това? Беше ли нещо важно? Или похитителят просто ни показваше, че знае всичко за нас?
— Детектив Крос?
— Тук съм. Движим се по Кънектикът авеню. Сега какво?
— Знам, че сте там. Слушайте внимателно. Ако видя някакви наблюдателни самолети или хеликоптери над определения маршрут, един заложник веднага ще бъде застрелян. Ясно?
— Напълно — казах аз. Погледнах Бетси. Тя моментално разпореди да прекъснат въздушното наблюдение. Похитителите сякаш бяха наясно с всичко, което правехме.
— Карайте възможно най-бързо към железопътната гара до летище Балтимор — Вашингтон. Вие и агентите от ФБР трябва да се качите на влака в три и десет от Балтимор за Бостън по Североизточния коридор. Носете чантите с парите с вас. Влакът в три и десет за Бостън. Знаем, че всички агенти на ФБР в Североизточния район са на ваше разположение. Пригответе се да ги използвате. Това не ни плаши. Предизвикваме ви да предотвратите предаването на откупа. Въпреки че това е невъзможно.
— С Мислителя ли говоря?
Ханди-токито замлъкна.
62.
Агенти на ФБР и местни полицаи бяха разположени по всички гари по маршрута на влака, но покриването на цялото разстояние бе невъзможно. Похитителите го знаеха. Всичко работеше в тяхна полза.